Николай Фол

Сега, когато се празнува денят на детето, ми иде на ум една стара легенда за любовта и саможертвата на родителя. Ето я:

В градината на някакъв замък цъфтял голям храст с бели рози. В гранит на храста червеношийката си свила гнездо. Един ден господарят на замъка си довел млада булка.

Младата булка била капризна. Тя погледнала храста с бели рози и казала:
- Не обичам бели рози. С бели рози покриха ковчега на майка ми. Не мога да ги търпя. Искам да се изкорени този омразен храст.

Заповедта на младата господарка трябвало да се изпълни още на другата сутрин.

Червеношийката чула всичко това и изтръпнала от страх. Значи, на другата сутрин храстът ще бъде отсечен и гнездото й - развалено. А какво ще стане с малките, нейните мънички, съвсем безпомощни червеношийчета?

Но време за губене нямало. Тя отлетяла веднага при стария си приятел орехчето и му казала, цяла разплакана:
- Моят живот свърши. Ще се грижиш за малките ми. Ти си ми най-добрият приятел…

Тя не се доизказала - задавила се в сълзи и отлетяла обратно към розовия храст.
И когато на небето блеснали звездите, тя запяла на малките си, кацнала на върха на храста и натиснала пухкавата си гръд на един от острите шипове на храста. Кръвта покапала върху белите цветове и под блясъка на Божиите звезди станало чудото: всички бели рози до сутринта станали кърваво-червени.

И когато слънцето изгряло, пред прозореца на младата господарка греели червени рози. Разбира се, тя си помислила, че това е станало по нареждане на господаря на замъка - че той е заповядал да се изкорени през нощта храста с бели рози и на негово място да се насади храст с червени рози.

- Колко е внимателен той към мене… Той наистина ме люби!

И никой не узнал, че тук има една друга любов - майчината любов на бедната червеношийка е извършила чудото. Защото майчината любов няма нужда от похвали, няма нужда и от паради…За нея ние забравяме съвършено в деня на детето…

А за да изпълним дълга си към детето, към българските деца - не би ли трябвало преди всичко да изпълним дълга си към българската майка - към ония хиляди, милиони български майки, които жертвуват кръвта на сърцето си за рожбите си, които изнемогват в тая тежка стопанска криза…

С една реч - грижите за детето не би ли трябвало малко да се изместят - да престанем с нашите литературни грижи към самото семейство, да подкрепим родителя - бедния, изнемогващия, безработния - за да създадем наистина едно здраво утрешно поколение на отечеството?

Грижи за детето - би трябвало да значи: грижи за семейството. Денят на детето би трябвало да ни напомни златното правило: здраво семейство - здраво общество - велика нация. Време е вече натам да ни бъдат насочени грижите!

в. „Литературен час”, 8.05.1935 г.