ГЪЛЪБИЦАТА
Не искал да влиза в кооператива на Ангел дядо му. Кулак му викали в тяхното село. Как го придумали, само той си знаел. След време приел. Оставили му само коня. Цял живот работил земята. Животното му било първи другар. За парчето хляб и малко да артише. Селски живот.
Дядо Ангел и той като другите. Остарял, побелял. Една лятна утрин рано събудил внука с неговото име. Казал му да впрегне коня. Седнали в каруцата и поели към полето. Обикаляли от нива на нива. Вървял конят с отпуснати поводи. Тук спре, там спре, поотпусне крак и чака гласа на дядо Ангел да го подкани за тръгване. И тъй, от нива на нива, по Ангеловите имоти, взети в кооператива. Пребърсвал навлажнени очи старецът… Върнали се в дома и докато разпрегнат коня, коленичил дядото и се поминал. А гълъбицата…
След първо отделение леля ми донесе две гълъбчета. Сивички, с мъхеста перушина. Храничка в човките им давах, докато ги отгледам. Дойде ден, отлитнаха в небето. Върна се само едното. Влезе направо през прозореца в стаята и така свикна. Сложих му една кутия на радиото и там остана да живее.
Взе да гука. Излезе мъжко. Кръстих го Сивака. В нашето село други гълъби нямаше. Беше единственият. Намираше ме и в училището. Понякога влезе през отворения прозорец на класната стая и кацне на чина. Свършваше часът. Учителят не ми се караше. Удивляваше се на Сивака. Всички бяха свикнали с него и скришом някой все оставяше прозореца отворен.
Една неделя съм се успал. Сивака ме разбуди с особено гърлесто гукане. Кацнал върху тръбата на печката, върти се и гука. Като мехче се издува гушичката му и рочи един глас, който друг път не бях чувал. С разсънени очи поглеждам към полуотворения прозорец и я виждам. Чисто бяла, качулата гълъбица, кацнала на рамката. Свенливо навежда глава, оглежда стаята, поглежда и мен. Слуша песента на Сивака и, забелязвайки че я гледам, разперва крила и политва навън. Сивака и той след нея. Мислех, че сънувам, но след малко те се върнаха обратно. Кацнаха направо в кутията. Той пее, а тя рови с крачета, разперва крила и мушка главица под неговите. Страхувах се да не избягат и не мърдах. От двора мама викаше да ставам, но аз не смеех да й отговоря.
Гълъбицата заживя със Сивака. Чисто бяла, качулата, откъде ли беше дошла? Къде ли са се срещнали? Беше особена и в летенето. Вдигнат ли се нагоре, тя почва да се премята към земята. Колко пъти примирах от страх да не се пребие. Сивака не умееше така. Запремяташе ли се тя, той стремглаво се спускаше към нея, трийваха се по крилата и литваха отново нагоре, нагоре в небето. Взеха да не нощуват в стаята при мен. Чух гукане от тавана и там ги намерих. Направили си гнездо. Наредили изсъхнали тревички, тънки клечици и така построили новия си дом.
Сивака взе да не идва в класната ни стая.
Спомням си всичко, като че бе вчера.
Стоя на стълбите след обяд и уж чета урока си, а гледам как летят в небето. Запремята се тя надолу, той я настигне и пак, и пак, и пак отново нагоре, надолу, нагоре, надолу…
Внезапно изтрещя изстрел откъм Маджериновия двор и Сивака стремително се понесе към земята. Тупна насред двора ни мъртъв. Тутакси долетя и тя. Заперпелка крилца около него. Вдигна се в небето нагоре, нагоре, високо, високо. Запремята се бързо и тупна до Сивака.
Помня всичко, като че беше вчера. В розовата й човчица, освен бликналата кръв, стърчеше малко перце - сивичко, сивичко…
Изви вятър. Тежки дъждовни капки посипаха земята.
