ПОД ЛУННИЯ СВЕТЛИК

Драгомир Шопов

ПОД ЛУННИЯ СВЕТЛИК

Говоря с тишината на нощта.
О, колко много тайни освети луната!
Не знам дали жена или звезда ми обеща
да ми разкаже как, защо сме на земята.

И точно в този миг един старик
прегърбен, немощен се спря до мене.
Разгледах го под лунния светлик
и си познах очите уморени,

познах си дрехите и шапката познах,
познах си мислите с години оцелели…
Видях си близките, покрити с лунен прах
и думите им чух - от старост вече бели.

И нищо друго. Само тих покой
и две дървета в приказна градина.
Старикът бе изчезнал, ала знаех - тук е той.
Аз себе си не можех да отмина.

Не можех да отмина първата любов,
но и последната, която ме запази
в света немилостив, не винаги готов
да превъзмогне алчност, подлост и омрази.

Не можех да отмина първия си стих,
но и последния за теб, любима.
Старикът беше в мен. За първи път открих
каква ще бъде дългата ми зима.

Защото някаква жена или звезда
превеждаха ми думите на тишината,
а после те се скриха без следа -
навярно са заспали на луната.

Но старата икона в мойта стая
видях как плаче в скръб оборила глава.
Причината за този плач аз няма да узная.
Един живот не ще ми стигне за това.


ИЗМЪЧЕНО ВРЕМЕ

През 2013 г. много се разраснаха протестите
срещу управляващите, които не можаха да намерят
общ език с обикновените хора. Недоволството взимаше
застрашителни размери.

Виж сега - по ръцете ми мравчица лази,
все нагоре, нагоре върви.
Кой ли Господ пък нея я пази,
посред камъни, стъпки, треви?

Ти, безстрашна, не чувстваш умора.
Знам - на теб се крепи твоя род.
Ти си пример за кротките хора,
дето мъкнат товара живот.

И аз мъкна живота си, мъкна,
често нямам ни думи, ни глас.
Как насила сърцето да млъкне? -
Може някой да знае, не аз.

Преживял е навярно той много -
болен, беден, без къшейче хляб.
Но не губи надежда във Бога,
не проклиня той лошия свят.

А светът на богатите днес е,
на безродници с ниски чела
и на властници алчни, безчестни,
все герои на мръсни дела.

Срещу тях по площада потича
пълноводен гнева на деня.
Полицаи там бият момиче,
други влачат ранена жена.

Трети в бял автобус се спасяват -
бързо бягат, в душите им - страх.
Но народът, пребит се изправят.
Ще е жив. Ще живее след тях.

Аз сега съм на моста с орлите.
Те с крилата си късат нощта.
Наранени оттук ще отлитнат,
за да търсят спокойни места.

Ала, мравчице, ние със тебе
ще си бъдем все тука, нали?
Туй е нашият, честният жребий -
със товара, макар да боли.


ИЗНЕРВЕНА ВЕЧЕР

Някой ходи по двора във тъмното.
Трета нощ го дочувам.
Не съм го видял.
Кой е той? - Може би дух от отвъдното
на човек преди век във града ни живял.
Нещо търси ли? И какво ще открие?
Няма в двора пътека,
той в асфалт е скован.
Друго беше, когато тук се радвахме ние
на света от един поднебесен таван.
Как дочувахме горе гласа на цветята.
Чувахме мушмулата да шумоли,
а с хладни ръце ни примамваше в двора чешмата.
Тогава раната от детския бой преставаше да боли.
Боже мой, кога се е случило всичко това
и кой после без милост ни го отне?
Искам пак да се върна у нас със ранена глава
и с раздрани в детска борба колене.
Но не мога. Онзи двор вече го няма.
Няма цветя и дървета.
По асфалта паркират коли.
Те прегазиха гласа на татко и мама ,
които сякаш никога не са били.
Затова се чудя -
кой ходи по двора във тъмното.
Трета нощ вече ходи. Не съм го видял.
Ще изляза навън, когато се съмне
и е буден вече нашият стар квартал.
И тогава може би
ще видя един силует
на човек, който се отдалечава бавно,
попревит, с бастун в ръката.
Ще му извикам: Татко! - но без ответ.
Защото мъртвите без думи изчезват
в болката и в тъмнината.


***

Ако в душите ни не засвири щурче,
значи в нас нещо вече го няма.
И светът няма да бъде малко момче.
И нощта ще става много голяма.
Никой не ще може тогава да приюти
самотата на думите -
казани и премълчани.
Ще са залостени всички тежки врати
и всички посоки
ще са докрай извървяни.

Ако в душите ни не засвири щурче…


В МАНАСТИРА

На Лъчезар Еленков

От кипариса ме настига хлад.
Със камъка небето разговаря.
Къде съм аз? Какъв е този свят?
Не е ли нечий пратеник клисаря?

И кой камбанен звън ще вразуми
човеците наивни и безродни?
И как във манастирските тъми
се раждат думи смели и свободни?

По калдаръма бяга моят век,
настъпил сянката си като болка.
Но кой да види? - Слепия човек
или пък нищите! Къде са, колко?

Ще се изправиш ли, свети Незван,
да ни прекръстиш с изранени пръсти
и да запазиш с призрачен саван
до старците - дечицата невръстни?

Не се бави! Светът е наранен.
В гърдите му прозейват нови рани.
А кипарисът, досега зелен,
навярно черен в утрото ще стане.

И с него - ние, без души, без глас.
Но Бог си знае за какво наказва.
Все има някой грешен между нас.
Змия е пазил някой в свойта пазва.

Ще се спасим ли? - Няма вече Ной,
разбит е корабът му във скалите.
Остава в манастирския покой
иконата със сълзи във очите.


КЪСНО ЗАВРЪЩАНЕ

Със позабравения шепот на земята
усещам как се връща пак у мен
спокойното предчувствие за лято
и виждам неговия цвят зелен,
превзел огради, къщи и градини,
където май го нямаше преди.
А аз къде се губих със години?
Дали оставих някъде следи?
Защо не бях в зеленото, орисан
да търся непознати светове
и сам ли от живота се отписах,
преди да стигна други брегове?
Сега се връщам, но е вече късно.
Едва ли някой ще ме помни тук -
самотен лист, от времето откъснат.
Дали съм аз или е някой друг?


НЕДЕЙ ЗАБРАВЯ

Някога
ще се влюбя в тебе отново.
Моите любовни думи
ще прогорят плътния гоблен
на нощта
и там, от обгорялото
красиво дърво,
птицата на самотата
ще падне в реката
на празните илюзии.
И нищо няма да остане
от клетвата за вярност.
Дано да се спасим
на каменния остров,
където
рибарска някаква колиба
умората ни
съчувствено ще приюти.
На масата,
сглобена от дъските
на потънал кораб,
ще ти нарежа късчета
от късната луна,
но ти не ги докосвай.
Луната ще побърза -
сякаш НЛО -
нагоре да се вдигне,
да изчезне от земята
и от високото да ни разкаже,
че още има влюбени,
разлюбвани,
обичащи,
намразващи,
красиви,
грозни,
истински,
лъжливи…
Защо ли казвам всичкото това?
Не е ли много всичкото?
А колко простичко започнах:
някога
ще се влюбя в тебе отново…
Какво по-просто?
Ти не го забравяй!
И ако можеш -
запази ме в себе си.
Задълго в себе си ме запази!
Аз в тебе
винаги се връщах.
О, колко е различно!
О, колко е едно и също!


***

От паметната плоча стъпка само ме отделя,
а подвигът, извършен много преди мен,
дали ще мога в себе си да възкреся?
Превръщам се на ехо, на куршум, на рана,
за да чуя:
„Къде е тази улица, защо прозорецът на свети,
не е ли знак това?… Какво остава още?
Едничка крачка и ще съм отвъд -
във свободата или във смъртта,
която може би е свобода! Защо,
защо не мога да направя тази крачка?
О, цял един живот - за тази крачка само…
Как не разбираме понякога какво усилие е нужно,
за да изваеме от глината орел,
за да загърнем мисълта си в думи,
за да оставим спящото дете,
преди да ни повика мрака…
Сега е вече късно, някой път,
когато неочаквано се върна,
ще ви разкажа всичко. Много ме боли,
повярвайте ми, много ме боли за вас.
Аз не успях да свърша всичко,
но вярвам, че един от вас
ще продължи след мен и ще успее…”


ПОЩАДИ МЕ, НЕБЕ!

Безнадеждно небе,
не стоварвай гнева си над мен.
Стига ми, стига ми вече това,
дето милата моя земя ме остави.
Колко рани по нейната майчина гръд,
колко кръв по ръцете й бели,
колко много гробове,
с погребана обич.
Колко много за краткия беден живот!
Пощади ме, небе!
Господи, моля те
също бъди милостив!
Ако чувате -
нека тръгнат обратно реките,
нека камъкът стане на прах,
щом една пеперуда
с крилца го докосне…


СЕГА

Събран в очи
и разпилян във думи,
съвсем отвикнах
да съм силен.
Закръглено е гроздето
във шепите на есента,
но слънцето е скрито в него.
От покрива на моя ден
ме дебне хищен облак
със скрито електричество -
подобно копие,
което може да ме прободе.
Върти се мелничното колело
на времето, готово истината
да премели.
Къде се бави вятърът?
Къде, след атомна ужасна катастрофа,
прошепва смъртни думи
на тревите?
Отнемаш ме от всичко,
време.
А някога
аз другарувах с теб.
Но кой се вмъкна между нас,
с каква охота ни разделя
на две половини -
яростно несъвместими.
И закъсняла птица
въздуха боде…
Дали с крилата си разперени
ще може
сега да ме съедини
със мен самия
и със тебе, време?