Владимир Георгиев

АЗ ОБИЧАМ АМЕРИКА

Имам банкнота от сто долара. Върху нея има рисунка, май има нещо специално, която я прави познаваема. Най-вероятно не е фалшива. Зелена е. Не знам защо. Гущери им викат. Няма значение. Не е това сега думата.
- Какво е Америка? - попита ме този, който редовно ровеше в кофата. Носеше винаги шапка, но никога една и съща. Сега беше облечен като знаме на Съединените американски щати. Това е намерил, такива знамена се въргалят навсякъде, като демокрация са, все са в боклука.
Продължи:
- Америка! Това е демокрация!
Изплези се и вдигна американското знаме. Не беше българин, нито беше човек. Просто обичаше нещо и се гордееше е с това.
Май е прав. Аз по-добре да побързам, да не изпусна трамвая. Нали трябва да работя за нещо си. И аз не знам за какво. Деца имам.
Ден или два - пак той. Пак е със знамето. Този път бях тръгнал по-рано, имаше време, трамваят щеше да дойде след десет минути.
- Да живее Америка! - Той крещеше все едно, никой не смееше да му каже каквото и да е, всички искаха да живее Америка. Ние живеем в беден квартал, обичаме живота, Америка също, каквото и да е тя всъщност.
Попитах го:
- Как е в Америка?
Той ме погледна. Имаше поглед, но друго май нямаше. Беше бедняк или поне така се беше направил. Носеше чаша, празна беше, а другото го носеше тялото му - съвсем опърпани дрехи, ствол без разклонения. Американец.
- Ти ме питаш за демокрацията ли? - отвърна и ми подаде празната чаша.
- Не - викам, - за Америка те питам. - Нали за нея крещиш всяка сутрин. Какво е?
Той се намръщи.
- Никой не пита това - каза. Седна на бордюра и запали конец от палтото си. То цялото беше провиснало. Имаше своя запалка, автоматична. - Ти ще ми дадеш ли пари?
- Не - отговорих.
Той се усмихна. Всъщност не знам дали беше усмивка. Просто устните му се разшириха. Беше беззъб, но имаше нещо в устата му, изглеждаше зле.
Имам вече по-малко от десет минути. Тоя всеки ден е тук. Може да го подмина. Обаче тези сто долара в джоба ми бяха рушвет. Аз обичам рушвета. Корупцията мразя. Тези сто долара май бяха резултат от корупция. Чудех се къде да ги шитна.
- Демокрацията е мъртвородена.
Така каза и легна направо върху плочките. Навън беше хладно, но той обича студа. Така ми се стори тогава. Нещо лигаво се стичаше от устата му, обаче промълви:
- А ти имаш пет минути до нея.
Това пък защо го каза? Ядоса ме.
- Ей! - ритнах го. - Приличаш ми на онези мои съседи в Драгалевци, дето всичко знаят, обаче нищо не могат. Какво искаш да кажеш! А, пръдльо!
Той пръдна жестоко. В своя защита.
Чух, че трамваят вече потраква, наближаваше.
- Ето ти - дадох му моите сто долара. - Вземи ги.
Той се обърна. Спеше му се, погледна банкнотата, пак се усмихна по неговия начин и каза:
- Да, тоалетна хартия. Аз обичам Америка!

ПЪТУВАНЕ

Пътуваме. До мен седи. Познаваме се. Той мълчи. И аз не проговарям.
Отвън - липи. Понякога тополи. От време на време - брези. Не приличат на себе си отгоре, сякаш са мъртви. Нещо трака.
Самолет е, ще трака. Вече сме по-далече отдолу, отколкото отгоре. Време е да си говорим, така се убива мълчанието.
Лошо му стана. Стана жълт, после морав. Май скоро ще свърши, така си реших и полегнах да дремна. Нали затова пътуваме - всеки да стигне до края си. Нека живее мълчанието.
После турболенция някаква. Някой изохка, друга взе да крещи.
- Притегнете коланите! - каза красива жена. Погледнах я. Беше с хубава фиба.
Този до мен не пристегна нищо. Просто синееше. Бе небосвод. А под него - море от облаци, пяна. В устата му - същото. Беше седнал до прозореца, но нямаше как да повърне оттам. Другояче повръщаше.
Обичам хубави жени да ми казват да си пристягам колана. Това и правя. Турболенцията беше слаба, тя също. Поисках кафе.
- Веднага, господине - каза ми и сякаш се усмихна. Това беше целта. Не видя мъртвеца до мен.
Аз го раздрусах. Май още дишаше. Това е проблем. Но все пак пътуваме.
- Май му трябва кислородна маска - казах на слабата. Тя носеше шалче с кафето. И бе стюардеса.
- Протегнете ръката си! - угрижено каза. - Тя е отгоре! Маската!
Протегнах ръката. Кафето се плъзна по плота, разля се. Трябваше ми време. Тоя не щеше да мре.
Тя клекна. Да вземе кутийката от кафето, затова го направи, нали беше обслужваща. Този взе да се мърда. Откъде го познавах?
- Натиснете това! - каза го тихо, в пулта светеше червено, не трябва да стряска онези, които са живи.
Натиснах. Кислородната маска падна сама. Тя му я сложи. Усетих гърдите й.
Под нас имаше бяло. И рехаво. Летиш над памука, в рая си, а този до тебе живее. Не е справедливо. Най-сетне се сетих - отне ми работата. Преди време бе, но ми взе преднината. И друго отне. Да, така беше. Избута ме. Беше по-добър от мен, но не беше заслужил. Аз много повече от него бях сторил. Той ми го взе. И завистливо, със злоба. След това ме забрави и дори заговори лъжливи неща. За оправдание.
- Здравей! - така му казах. Беше повърнал в зелено. Познах го най-сетне: той ядеше само трева. Тревопасните имат най-много рога.
Май си ме спомни. Беше син и подпухнал с тази маска връз него. Изглеждаше супер. Опули се, в очите му кръв. Летеше нанякъде по-бързо от вятъра.
- Ей сега ще донеса друго кафе! - извини се красивата стюардеса, която не забравяше нищо, освен него.
Тоя взе да диша вероломно, пот изби на маската, не бива така да се поти маската бадева. Взе ми работата преди време, а аз сега му вземам маската. Усетих несъгласие. Счупих му пръста, лека бе съпротивата, и той посиня някак така, чреворазстройствено, сякаш искаше кислород покрай полета. Ама няма, не влиза в менюто, дори и в тази класа. Кофти боинги. Разтрепера се. Аз му стиснах ръцете. Добре е накрая да пътуваш с някой до теб. Камбанно е. И оправдателно.
Като летиш със самолети, по-близо си до горе. Затова не бързаш за никъде.
Кафето дойде. Тази къса поличка така й отиваше.
- Как е господинът? - запита.
- Той ли? По-добре е отвсякога. - Намигнах й. Кой знае, може да стане, полетът скоро ще свърши.
Тя се усмихна. Имаше розово шалче.

РОЖДЕН ДЕН

Събираше сили. Поизправи се, наведе торса напред, гърдите изпънати, пое въздух и през устата, и през носа, нямаше как да не успее… Свещичките го гледаха уплашени, леко се люлееше жълтият им пламък, готов всеки момент да хукне под порива, да изчезне. В този момент той се закашля, пръдна свирепо, въздухът излизаше от него заедно с пръски слюнка, олюля се, понечи да се подпре с лявата ръка, но тя навлезе в тортата, свещите се наклониха една към друга в зейналата дупка и понеже бяха много, образуваха чуден огън, който опърли миглите и веждите му.
Всичко стана прекалено бързо, та човек нямаше време да се засмее. А и как да се смееш - пред тебе стои омърлушен и учуден рожденик на петдесет години, възпълен, с опърлени вежди и без мигли, целият в кафяво, от шоколадова торта най-вероятно. Гледа възторжено и се мъчи да произведе усмивка.
Брат му не спираше да го снима, за да остане спомен за поколенията. Майка му забегна в кухнята да търси бяла кърпа да превърже раните, а жена му започна да се смее. Отначало тихо, държеше ръката пред устата си, после по-шумно, опитваше се да не го поглежда, но нямаше как, той стоеше като дебел дънер в средата на стаята, ръцете му - клони, оглеждаше се и упорито търсеше оправдание за себе си; тя прихна, смееше се от сърце. Останалите я последваха.
- Задави ли се? - запита го майка му, когато се върна от кухнята. Носеше кърпа и пъхна единия й край в носа му. Той се изсекна. - Духай по-силно! Сигурно е от цигарите!
- Аз не пуша вече две години, майко - отговори отчаяно.
- Малко е! След пет-шест години ще се прочистиш и няма така да правиш повече. Виждаш ли, въздух не ти достига, дробовете ти вече никакви ги няма.
- Не е от дробовете. - Той искаше да спори, но не се сещаше за какво. - От друго трябва да е.
Майка му пъхна чистия край на кърпата в ушите, за да ги почисти от тортата.
- Нищо, ще купим друга торта, ти не се безпокой.
„Откъде пари?”, погледна я тревожно и някак скришом, да не се забелязва от другите.
Брат му го щракна в мига, когато биваха чистени ушните миди. Приличаше на шопар, напръскан погрешка срещу кърлежи. Жумеше.
- Сега се наведи да избърша ръцете!
- Прекаляваш, майко! - сопна се рожденикът. - Да не съм сакат? И сам мога да се избърша.
Чу се щракане на фотоапарат.
- Ти спри да ме снимаш! - възропта. - Уж си ми брат!
- Че кой ще те снима, ако не аз? Нали съм ти брат. За мен днес също е празник.
Да, очевидно радостта му бе голяма. На масата имаше едри трохи от тортата. Той си взе две и ги сдъвка. Тортата беше вкусна и имаше вид, макар и неубедителен и доста неподходящ.
- Брат, ще пусна бойлера да се изкъпеш! - провикна се без да изпуска фотоапарата. - И ще продължим купона.
Не чу отговор. Доближи се да направи още едно фото.
Рожденикът миеше ръцете си и тихо плачеше над мивката.

СТРАННО

Времето беше чудесно. Нямаше никакви облаци. Вятърът беше съвсем лек, гладеше кожата като мек воал, а силата му бе умерена, мила, нежна. Слънцето не галеше, но шареше върху лицата на хората, сякаш си играеше с тях, търсеше шега и забава. Излегнат върху шезлонг на плажа, аз си спомнях погребението.
Беше по същото време преди година.
Времето беше мрачно, облаците - ниски като челото на политик, навъсени, плиткоумни, но заплашителни. Канеше се да вали, но очевидно нямаше достатъчно сили дори за това. Затова се чумереше. Хладината, въпреки сезона, лепнеше върху дрехите на хората. Те ставаха мрачни, студени, свиваха се в дрехите, напразно леки и ефирни. Докато вървях към гроба, си мислех за живота.
И тогава, и сега умът ми бягаше от мястото, завираше се някъде другаде, търсеше начин да ме отведе далеч от настоящето: там, където трябва да бъда. Странно нещо е умът. Все те влачи след себе си, за да те предпази от нещо.
Само безумците са винаги на мястото си.