ДВОРЕЦЪТ, МОМЧЕТО И МОРЕТО

Диана Атанасова

Лятото Далия беше в Двореца, този с ботаническата градина, кактусите, розите и всички други прелести по видове. Двореца, който някаква кралица построила, не бе всъщност нищо особено, но градината, параклиса и мраморния трон!!! Там я намери един ден момчето, което беше на почивка във вилите. После идваше всеки ден в библиотеката, където работеше тя. Сближиха се дотолкова, че й сподели за нещастната си любов към своя съученичка, останала сляпа за неговото възхищение и направо обожание, което той не бе й открил, но тя трябвало да усети, а вместо това отворила сърцето си за друг.
Сутрин Галин се отбиваше, преди да отиде на плаж, идваше и следобед. Далия говореше и говореше за себе си, за това колко таланти свои пропиля, колко приятелки загуби, защото ги комплексирала, колко пътища затваря за хората това несправедливо общество и че управниците му не трябва толкова много да живеят, да оставят малко живот и за другите… А Галин искаше тя да не спира. Връщаше му вярата в живота, хората, в жената, която бе почнал да губи още на осемнайсет. Станаха си близки - неговият дух и нейният. В него тя бе намерила пристан за своята самота. Мъжът й пътуваше, корабът му беше на Карибите или на някакви други острови, някъде между сушата и водата…
- Какво пишеш? - попита я веднъж на връщане от морето Галин.
- Роман.
- Роман? Ще го издадеш ли?
- Не знам.
- И защо го пишеш?
- Имам нужда.
- Ще ми дадеш ли да прочета нещо?
- Разбира се.
- Много е кинематографичен - каза й той след като прочете една от главите. - Тази твоя абитуриентка с рокля с цвят на море и сребриста пелерина е ослепителна. Трябва да го издадеш.
- Може би.
- Човек трябва да се бори за таланта си.
- А скалата и дори планината на непризнанието, в която се удря? И защо? Това което към разбрала по въпроса е, че красотата получила най-голямо признание е измамната, а талантът доживял най-големи почести често е опороченият.
- Значи борбата не си заслужава?
- Това всеки решава за себе си.
- Ти какво си решила?
- Още не съм.
- То е, защото не си опитала.
- А може да е, защото съм се борила…
- Ти си като сестра ми. Тя рисуваше, но се омъжи и си погреба таланта. Защо посредствените са по-амбициозни?
- Човек иска това, което няма.
- Сигурно. Те винаги са с по-големи претенции, винаги.
- Ако имаха, щяха да дават, а не да искат да вземат. Но ти нямаш такъв проблем. Видях портретите, които си нарисувал на екскурзоводката и момичетата от счетоводството. Много са добри. Казват, че си гениален.
- Щом казват. Все пак чакат ме още няколко години в академията да си затвърдя гениалността.
- Не мисля, че ще ти е трудно.
- И аз. Баща ми отдавна се е погрижил да ме научи на тайните в занаята. Е, и аз съм се постарал. С рисуването се оправям, но с тоя непрокопсаник живота какво да правя?
- Да го оставиш на мира, питаш ли го, какво му е с нашите капризи.
С баща художник и университетски преподавател, Галин беше надраснал възрастта си не само с таланта, а и въобще, напомняше й за нейната младост, за очакванията и разочарованията след това, не че трийсетте й години бяха чак толкова много…
- Днес плувах до хоризонта - й каза вчера на връщане от морето момчето - без малко да го стигна.
- Никой не го е стигал.
- Значи е време някой да го направи.
- Ако придърпаш хоризонта по-близо до себе си, може.
- Не съм мислил да го дърпам, плувах навътре и все по-навътре. Искаше ми се да не се връщам на брега.
- Когато плува човек, има чувството, че се слива с морето и простора и става част от необята. Морската прегръдка е уникално усещане, но… Май не трябва да влизаш в морето утре. Спусни си ембарго.
- Спокойно, мина ми това желаниe, беше временно изкушение.
- Друг път не помисляй да въвличаш морето в съучастничество в тъмни дела. То е благородно, я колко хора е излекувало от какво ли не.
- Колкото е и погубило.
- Очите винаги пият залеза с болка, а изгрева с надежда.
- А мъдростта, тя откъде е?
- От загубите по пътя на борбата. Бог я разхвърля по земята, но я намират тези, които търпят крах след крах.
- Значи си струва да се бори човек.
- Сигурно.
- Ами любовта, къде е мястото й? - питаха топлите орехови очи на момчето.
- Любовта е море, може да е океан или рекичка, както предпочиташ. В океана има опасност да се удавиш, а рекичката да прескочиш.
- И в рекичка може да се удавиш, ако не можеш да плуваш.
- Вероятно. Любовта е неумение или съвършенство или и двете.
- Странно е, всеки ден от този свят си отиват хора, изчезват, а другите продължават, тъй сякаш нищо не се е случило и на тях няма да им се случи… смъртта.
- Не е съвсем така. Близките им страдат, някой дни, друг месеци, трети години, всеки според силата си.
- Това сила ли е?
- Да, когато не е коравосърдечие.
- Аз мислех, че е чувствителност.
- Знаеш ли, че тъкмо чувствителните са най-силните?
- ?!
- Тях нещата от живота ги засягат дълбоко, събарят ги и за да стават след всеки удар, им е нужна по-голяма сила от на другите, така я трупат през годините…
- Значи ние с теб сме силни.
- Ти още не.
- Тогава отивам да се въоръжа да изобразя силата ти.
Час след това, Галин се появи с молив и лист за рисуване. Далия беше седнала пред библиотеката на един от столовете на двореца, Галин - на друг срещу нея. Хвърляйки й бързи погледи, започна да рисува.
- Ако си решил да ми правиш портрет, не е моментът. Не съм спала снощи, имам сенки.
- Аз ще ги маскирам, не се притеснявай!
- Какъв е смисълът да ме рисуваш, като ще маскираш. Пък и не съм подходящ обект, нямам нещо характерно, по което да си заприличам.
- Имаш - очите. Изразът им е като на руските светици, рисували сме ги в училище… А иначе чертите ти са съразмерни - класика, затова си мислиш, че няма нищо характерно.
Далия се опита да му попречи, става, сяда, извива глава насам натам, но Галин упорито продължи, докато не стана време да затваря библиотеката, в която и без това почиващите рядко идваха в часовете след обяда.
- E, аз тръгвам и ти оставям морето, то поне е послушен модел.
- Послушен ли, морето е непрестанно движение и всеки миг е различно.
- Значи нямаш късмет с моделите днес.
- Ще видим…
Вечерта сънува величествена с върховете си планина и до нея море. А двамата с Галин над тях, в най-красивия полет. Който е сънувал, че лети, знае какво е, като плуване, само че във въздуха. И Далия беше летяла, но някак по-оскъдно - над къщите от тяхната улица, пък и сама, но такъв разкош не бе преживявала. Светло й беше и когато се събуди и след това, нещо като слънце и луна едновременно сред гъстите облаци, струпали се след смъртта на баща й. До обяд плуваше в светлото си чувство, на което морето пред нея припяваше с тихия плясък на вълните.
- Здравей! Сутринта май закъсня? - появи се Галин, когато слънцето вече си отиваше.
- Закъснях.
- Някакви неприятности?
- Не. Очите винаги пият залеза с болка, а изгрева с надежда…
- Тук и залезът и изгревът са магични, как да си тръгне човек от морето!
- С надеждата за следващата среща.
- Чак другото лято. Лесно му е на морето.
- Мислиш ли? Колко въздишки е поело, болки, колко любовни обяснения, раздели, колко ах и ох…
- А защо са му вълните, нали да изхвърли насъбраното.
- Да, вчера и днес е спокойно или уморено от онзиденшните драматични вълни.
- Не го мисли, морето е философ, то е над дребнотемието, нали си говори с вечността.
- Дали? Него няма да го има във вечността - така пише в Книгата на книгите. То е тук и сега, като нас.
- Тъй и затова трябва да бягам, да се класирам за вечерята поне, щото за вечността не се знае кой ще успее.
- Бог знае. До утре!
- До утре!
След няколкото часа сън, на сутринта Далия се погрижи повече от обикновено да изглежда добре, беше нейният специален ден - рожденият. Подреди косите си в импровизирана прибрана прическа, подвоуми се дали да не облече небесносинята си прилепнала рокля, но сложи слънчевожълтата с воланите, която затопляше и приповдигаше допълнително настроението й. Обичаше двата небесни цвята, а и те й стояха най-добре. Малко след като отключи библиотеката, се появи и Галин с внушително по размерите си платно.
- Честит рожден ден! - й каза. - Ето и подаръкът ти.
- Прекрасен е! Това аз ли съм на фона на морето или дъщерята на кралицата?
- Две в едно както се казва. Не си ли забелязала, че си приличате с принцесата от снимката в параклиса и двете имате очи с цвят на море. Но това е твоят портрет.
- Нюансите в цвета на разпилените по вятъра кичури, издължените грациозно пръсти на ръцете - сякаш току-що кацнали лястовици, асиметрична английска яка, драматизма в пейзажа и погледа - необикновен е някак.
- Романтичен, нали?
- Даже свръх… истинска морска соната!
- Щом има сюрреализъм, що да няма и сюрромантизъм?
- Да, защо не.
- А книгата с луксозна корица в ръцете ми коя е?
- Избраните ти произведения.
- Моите? Развесели ме. Много далеч във времето, че и извън него си отишъл.
- Трябва хоризонт, за да има човек какво да гони.
- Трогната съм, това е най-милият подарък, който съм получавала!
- А аз съм щастливеца, подарил ти го! За съжаление почивката свърши и трябва да тръгвам.
- Днес?
- Сега. Не обичам разделите.
- Кой ги обича…
- Но пък е утро и с надежда за попътен вятър.
- Да, надеждата е благоприятния попътен вятър и морето няма да прави драми днес, спокойно е. - Далия подаде ръка за сбогуване.
Галин я задържа в своите топли ръце за минута-две и тръгна, оставяйки й светлото чувство на един спомен и портрет с вкус и цвят на море.