КУМАНОВО – КРИВА ПАЛАНКА – ГЮЕШЕВО

Димитър Атанасов

Откъс от подготвената за печат книга „Македонска тетрадка”

Куманово – Крива Паланка – Гюешево

Излизаме от Скопие и се качваме на международен път Е75 за Куманово. Градът е само на 36 км. от столицата. Две неща ме впечатляват: едното, че е много е дълъг; и другото – многобройните сергии по тротоара край шосето. Надморската височина е 320 м., разположен е в котловината Жеглигово на две реки – Койнарка и Липковска.
Името навярно идва от номадското племе кумани, населявало от ХІ – ХІІІ век земите между Дунав и Волга и извършило многократни набези срещу България и Византия. Някои от българските царе са се съюзявали с тях срещу Византия. Разбити са от войските на Алексис Комнин в 1096 г., а по-късно покорени от монголите през 1237 г. Някои историци твърдят, че българските династии Асеневци, Тертеровци и Шишмановци са от кумански родове. Интересно е името на едната от двете реки, тъй като в България – в Пловдивско, Пазарджишко и Белослатинско също има селища Койнаре (Конаре). Етимологията е от „койнар” и означава член на мюсюлманско племе, което лятно време населявало планински селища и се занимавало със скотовъдство. “Юрук”, “юруци” (тур.) е със същото значение. Но би могло да има и други версии. Например от турски език думата „коюнларе” се състои от „коюн” – овца и „ларе” – село, т.е. „овче село”. Или пък от „коин” в югозападните говори, което значи кон. Така че понятията кумани и койнари може би се припокриват. Името на котловината Жеглигово е от „жегъл” – напречна желязна пръчка на ярем, а тя от старобългарската дума „жегъ” – желязна пръчка или предмет, който се нагорещява за пробиване на дупки в дърво. Оттам място, което се напича от слънцето, жегаво място. Кумановското поле е плодородно и е известно като житарски край.
В началото на ХІХ век в Куманово живеят около 7700 българи християни, 5800 турци, 600 арнаути мохамедани, 350 цигани, малко власи и евреи (по Васил Кънчов). Днес градът наброява 71000 жители, като 43000 са македонци, 18000 албанци, 4700 сърби, 4000 цигани и др.
При Куманово сърбите разбиват турците в началото на Балканската война (1912 г.). Но през Първата световна война в 1915 г. българите го завземат и влиза в пределите на България почти до края на 1918 г. През Втората световна война, когато Македония отново е българска, започва строежът на жп линията Куманово-Гюешево (57,5км). Прекарани са 26 тунела и са построени 43 моста, извършени са и по-голяма част от изкопните работи. Строителството спира след 1944 г. с намесата на Белград и е подновено едва през 1994 г. Същата съдба има и друга жп линия – Благоевград–Кочани. Така и до днес няма жп връзка с Македония, а влакът чака на гара Гюешево от 1910 година, за да потегли към Скопие.
Когато се прибрах в България с изненада разбрах, че Куманово е побратимен град на Пловдив. Нямам представа защо, сигурно някой общинар има рода там. За мен Охрид е градът, който може да бъде събрат на Пловдив. И той е.
Минаваме край Страцин. Тук всеки българин трябва да отдава чест. По тези места Първа българска армия е водила едни от най-тежките боеве с отстъпващите войски на Третия райх през октомври-ноември 1944 г. Известен е подвигът на Парашутната дружина, която превзема ключовата позиция на хребета Стражин, като се вклинява в противниковата отбранителна линия и принуждава немците да се оттеглят към Страцинската позиция. При Стражин парашутистите дават 35 убити и 65 ранени, което е ¼ от личния й състав. Но тяхната победа предопределя изхода на сраженията при Страцин. Седмица по-късно, отново с тяхно участие, пада и Страцин. Така те успяват да осигурят фронт за настъпление на Първа и Втора пехотни дивизии към Куманово и Скопие. На другия ден лично ген. Владимир Стойчев награждава с ордени за храброст целия офицерски, сержантски и войнишки състав и ги повишава в звание.
Крива паланка (на турски Егри паланка) е също в Североизточна Македония, на 100 км от Скопие и на 918 м. н. в. Крива е, защото е разположена в подножието на Осоговската планина, на двата бряга на Крива река, понякога се среща и като Криворечна паланка. А „паланка” (итал.) е малко градче или голямо село, в случая – около 15000 жители. Основана е 1634 г. от Байрам паша, везир на султан Мурад ІV. Много от местните жители участват в Илинденското въстание. От 1912 г. е в Сърбия и Югославия, а от 1991 г. в Македония. През двете войни е в пределите на България.
Ветровито място, духа от всички посоки. Много напомня Сливенския подбалкан. Покрай пътя са пасища и овощни градини.
- На два-три километра в планината, сгушен сред столетна дъбова гора, се намира един от най-красивите манастири в Македония – Осоговския – обяснява Матей.
Всяка година от 15 години насам в манастирския комплекс се провеждали международен пленер по живопис и фолклорен фестивал. Имало две приказни църкви една до друга – малката „Св. Богородица” от ХІ-ХІІ век, градена във византийски стил и голямата, с дванайсет купола, чийто патрон е Св. Йоаким Осоговски, строена през 1847 със средства на Българската екзархия и дарения, от прочутия по това време майстор Андрей Дамянов.
- Зографисана е от Димитър Папрадишки, стенописите са едни от най-значимите в цяла Македония. А иконите са на Станислав Доспевски – продължава беседата Матей.
Св. Йоаким бил духовен ученик и последовател на Св. Иван Рилски, намерил тук монашеско убежище за уединение и прекарал живота си в пост и молитва като отшелник в една пещера. Петдесет години след смъртта му друг свещеник се заселва на същото място. Той открил мощите на светеца и ги положил в построената в негова памет църква. През ХІІ век манастирът бил вече изграден, а в края на ХІІ век бил посетен и подпомогнат от цар Калоян. Паметта на Св. Йоаким се чествала на 16 август, като цяла нощ дошлите на поклонение вярващи спели на открито пред манастира. Иконостасът в църквата „Св. Йоаким” бил изпълнен в стила на друга от известните дърворезбарски школи в Македония – копаничарската. Конаците били строени от средата на ХІХ век насетне, до началото на ХХ век. Оттук минавал прекият път, който използвали велешките търговци през Щип и Кочани, покрай връх Три буки, за да отидат на пазар в Кюстендил.
Ние също мислим за Кюстендил, Матей има намерение да минем оттам. А вече е привечер. Осоговският манастир остава един от многото обекти, които трябва на всяка цена да видя лично някой следващ път. Какъвто, вече съм убеден, трябва да има.
Движим се през северната част на Осоговската планина, по Велбъджкия проход. По-голяма част от планината е в Македония, другата в България. Там някъде по нейното било днес минава границата между двете държави. Най-високият връх е Руен (2251м.), който се намира на територията на България. Най-високата точка в Македония е Царев връх (2085м.).
Пристигаме на граничния контролно пропускателен пункт Деве баир. Името идва от турски език и означава „камилски рид”. Заради планината е. Виждат се две височини, напомнят двугърба камила. Като Момини гърди по пътя за Карлово. Едната е за Македония, другата за България. А планината е една…
От другата страна на границата е Гюешево.

* * *
Още няколко думи

Не можех да не напиша тази книга. Първото ми стъпване по тези колкото познати, толкова и непознати, но близки земи, населени още от кан Кубер и обитавани от българи от VІІ век насам, е тъй вълнуващо и приятно, сякаш съм опитал сочна чепка южно грозде или съм отпил глътка смокинова ракия с цвят на старо злато, и изпитвам нужда да споделя насладата от това приключение.
С кого ли? С тебе, читателю. С приятели. Да разкажа как се върнахме омагьосани от синьозелените дълбини в очите на Охридското и Преспанското езеро, прехласнати по средновековните православни черкви с уникални стенописи, смирени пред старите свети икони, все тъй живи изпод патината на времето. Трябваше да видя и усетя достолепието и мощта на Марковите кули, величието на Самуиловата крепост, загадъчното излъчване на светилищния хълм Плаошник с Климентовия университет, неземната омайност на старославния манастир на Наум, живописния Камен мост и забележителното Скопско кале, за да мога да кажа: Да, бях там и добре, че отидох. Аз се заредих с познанието на очите, с опита на сетивата, видях неща, за които бях чел или слушал, но те нямаха онова място в мене, което им отреди това пътуване.
Има хора, които смятат, че не е кой знае какво да се отиде до Македония.
Не е кой знае какво и ако не се отиде.
Едва като се върнах осъзнах, че съм от онези българи, които не само че имат нужда да отидат, а които не могат да не отидат. Бил съм на много места по света, но това беше единственото, в което имах чувството, че не съм напускал родината си.
Македония е място за благочестиво поклонение.
Не съм нито „прв”, нито „втор”. За Македония са изписани и обнародвани толкова много страници, че моите може да се сторят безсмислени или ненужни, а може би и безинтересни. Всъщност тази книга няма никакви претенции за художествена или документална изчерпателност и не бива да се натоварва със значение по-голямо, отколкото е заложено в нейния замисъл или отколкото може да понесе. Тя наистина е дневник на едно пътуване, в какъвто се превърна тетрадката ми с нахвърляни впечатления.
Или може би малко повече от пътеводител и туристически гид, какъвто човек може да прочете преди да предприеме подобно пътуване. Да се въоръжи с познание за това, което му предстои да види, а може би и какво точно трябва да не пропусне да види, и оттам насетне да надгражда с видяното и преживяното.
Тук споделих нещата, които разказах на семейството си, на приятелите и колегите след като се върнах в Пловдив. И при подходящ повод отново и отново разказвам и се връщам към тях. Радват ме признания от рода на: И аз съм бил на Рупите, но ти сякаш си видял повече от мене…
Лаская се да мисля, че наистина е така. И то не само за Ванга, а за всичко по нашия път. Освен обичайните бележки на пътешественика, аз гледах с очите и на етнографа, на филолога и на историка в мен. Към бита и културата на хората, към познатите и /не/оспорими исторически факти и събития аз наслагвах езиковедските си разсъждения, просто защото това възбуждаше интереса ми. Топосите на селища, реки, планини, местности, звучаха тъй близки и тъй познати, че тръгнах да търся тяхната етимология в старобългарския език. Не толкова за да се уверя, че не греша, а защото в мен напираше любопитството на искащия да знае човек. Едва ли щях да се ровя толкова, ако не беше ми се случило това пътуване. То просто отключи желанието да опозная отблизо този край, интересът към който установих, че не е от вчера в мен. А може би идва от предците ми по майчина линия, живели някога по тези земи.
Аз съм пацифист човек, чужди са ми патриотарските настроения и шовинистичните страсти. Ала не може моята пацифистична душа, с цялата си наивност и доброжелателност, да преглътне и прости манипулациите на македонистите с българския език и българската история.
Разбира се, че Македония има право на самоопределение – да е независима държава – дори горещо подкрепям. Такава, слава богу, е и нашата официална политика. Но не мога да изменя на родовата памет, да пречупя себе си и да кажа, че по тези земи не се говори български език. Че Самуил е македонски цар, покорил българите. Или пък, че по долината на Вардар, в Прилеп, Битоля, Преспа, Охрид и Струга живеят македонци, албанци, сърби, гърци, турци и други, но не и българи. Просто така, заради политическото удобство и в услуга на македонистите сърбомани или други, аз трябва едва ли не да свидетелствам, че моите деди са се изпарили, изчезнали са, превърнали са се в прах и пепел, отнесени от водите на буйния Вардар.
Не, не мога просто така, „трай душо, черней кожо”, както е казал и Вазов:

Скрий, че си българин в най-българския край;
че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата, и горите македонски.

Не мога да се крия.
На някои това няма да им хареса. Но аз не съм писал тази книга за тях. Знам, че тези страници нямат силата да им въздействат, да променят тяхното мислене. Но също така знам, че тези страници имат силата да кажат на моите деца и внуци истината за българския дух на Македония. И те да я пренесат през времето.
Утре и Македония, и Сърбия ще влязат в Европейския съюз. Тогава границите ще паднат, като начало поне политическите. И след няколко поколения пак ще пием вода от една планина. Пак едно небе ще ни окриля. И земята ще е една. И миналото ни общо.
Защото братя и братовчеди не се нуждаят от етногенетически тълкувания, за да доказват родствена близост…
Македонски въпрос вече няма. Или поне лека-полека се отърсваме от балканския мерак пред името на държавата все да стои “велика”. Полека-лека за нормалните хора от двете страни на границата става ясно, че не можем едни без други. (За бизнеса, примерно, това отдавна е така.) Е, докато “не умре и последният, който помни робството” и от двете страни ще има политически кресльовци, които да претендират за какво ли не. Много ми се иска на моя македонски връстник и колега да се случи същото като с мен – да обиколи Рилския и Бачковския манастир, Царевец, Плиска, Преслав, Мадарския конник, Перперикон и т.н. И да го преживее като откровение…
Родствените ни връзки са толкова хилядолетно дълбоки, че днешното “разделение” е като пърхане на пеперуда над потока на вековете…
А колкото до мен и моето кратко пътуване, останаха толкова много отложени и невидяни места. Което е сигурен знак, че ме чака скоро едно ново завръщане. Този път искам да обърна внимание не толкова на историята и географията, а на хората, на техните съдби, упования и надежди. Нещо, което не направих или което нямах възможност сега да направя.
Мога само да се радвам ако тези, които тепърва ще пътуват в Македония, се завърнат по-обогатени от мен, по-знаещи, с повече и по-хубави преживявания. Да се върнат по-добри българи. Всеки да извърви своята пътека от нас до тях, от тях до нас.
Мрежата на тези пътеки е духовното единение, което ни свързва много по-силно от Европейския съюз. И много по-здраво от коридор №8…