ОДА ЗА ПЕНКО ВИДРАТА

Веселин Тачев

Уви, възобновеният живот в реката се задържа твърде малко. Отново и отново неколкократно те бе изтравяна, не можеше да се бори повече и потече окончателно като голям помиен канал. Не я спасиха и струите на чистите й притоци - и те бяха отровени.

Зловонието опаса средновековния град Червен, обезлюди една след друга най-прелестните местности на Поломието - реката престана да бъде живителна артерия и заприлича на местастаза…

- Какво става с реката, Пенко?
Отвръща ми, а гласът му се врязва в сърцето ми:
- Няма вече река…
А това значеше - няма го вече и Пенко Видрата, легендарния бракониер на риба.
Само каква дума употребих - бракониер!

Та той беше бог! Единствен в околността, който владееше съвършено древния занаят. И никой не го упрекваше. Напротив, възхищаваха му се и му завиждаха.

Той ловеше рибата само с ръце. Там, дето никой не вярваше, че може да има риба, Пенко се гмурваше като видра, седеше дълго под водата и току се покажеше с някоя едра мряна. На учудените погледи обясняваше:
- Ами че тя спи, дреме и може просто да се погали…

Той познаваше реката като собствения си дом, знаеше къде живее всяка водна живинка и какви са навиците й, той самият беше част от реката, част от нейния прекрасен свят. Той не можеше да стори зло на реката, защото я обичаше, а и тя му се отблагодаряваше за тази обич - даваше му онова, което му се полага, както бе давала на хората хиляди години препитание, без това да й се отрази.

И колко пъти съм си мислил, ода трябва да се напише за Пенко Видрата, за човека, насилствено откъснат от природата и върнат окончателно към пластмасите, хербицидите, децибелите и други съмнителни удоволствия.

А може би вече не ода, а - реквием?

1986