Димитър Шишманов

Един грях има, който, ако съществува на небето особен съд за литераторите, навярно най-тежко се наказва и той е да не признаваш друг писател само защото го мразиш или му завиждаш. А този грях за жалост е най-разпространеният у нас.

Често пъти съм си мислил: „Какво ли мисли публиката, като следи как в еди-кое си списание ругаят бивши сътрудници, как в друго хвалят само редактора и редакционния комитет, как в трето не казват добра дума изобщо за никого и как изведнъж след някое литературно землетресение и разместване на пластовете горното положение продължава, но само че имената се меняват и хвалените довчера стават ругани и обратно…”

Какво мисли публиката? Не мисли много ласкави неща за българската литературна действителност. За публиката думата „писател” се е превърнала доста отдавна на „писателствующ”, което ще рече маняк. Туй няма защо да си го крием. Българският писател като личност не се цени почти от никого.

Дотолкова малко се цени той, че дори хора, които довчера са били писатели, а днес по някоя причина са оставили литературата, настръхват, когато си спомнят за кръговете около списанията и не намират нищо по-обидно да кажат на писател, освен тая същата дума „писател”, която те произнасят „песател”, сякаш произлиза от „пес”…

Да си писател днес у нас е цяло геройство, не само защото литераторът материално е необезпечен, а защото е и морално дискредитиран.

Но, възразяват някои, и на Запад има завист и ежби между писателите. Да, има! Но има и приятелство. А у нас напоследък писателите всички се гледат накриво, сякаш няма в България място за първия и последния, сякаш днес не е все едно кой е най-ценният белетрист, сякаш не е много по-важно изобщо да имаме добри белетристи, които да пишат хубави работи, добри поети, които да обогатяват литературата ни, а не толкова дали тия белетристи и поети се казват Немиров, Йовков, Райчев, Багряна, Далчев и т.н.

Струва ми се, че ако писателите си даваха отчет колко малко публиката изобщо се интересува от личностите им, колко често пъти като чете дори някоя тяхна книга, която харесва, забравя името на автора, те биха много по-малко се гонили и наместо да се грижат за славата на своето име, биха залегнали да очистят, да възвишат онова на занятието си, да направят щото у нас „писател” да значи не само от художествено, а и от човешко гледище нещо благородно, нещо способно да се жертвува за идеал, нещо интересно, привлекателно, което заслужава да се види, да се обича…

в. „Слово”, бр. 1482, 20.05.1927 г.