Люк Дьокон

превод: Александър Муратов

Ти миеш стаите, Мария,
на вестибюла плочите изтриваш
и мислиш на неделята за слънцето…
че толкоз го обичаш ти.

Ти лъскаш пода твърд, студен,
със вехти вълнени парцали
и винаги си ти мечтала
за синьото небе,
кипящо като мед
в устата на щастливите.

На колене от детство,
с гръбнак превит, Мария,
ти мислиш на неделята за слънцето
и гледаш го през малкия квадрат
на твойта малка стая
в неделен ден;
ти на леглото си седиш,
тъжиш,
че нямаш бяла рокля
като за тоя хубав ден,
да грее
и танцува в нея
трептящата душа на светлината.

Затуй, Мария,
мислиш в самотата,
за мил другар, какъвто нямаш ти,
за твойта майка, дето отлетя
във болницата Понтарлие!

Ти стълбите изтриваш тук,
лустросваш подовете гладки
и приборите от злато
с ръце, напукани от труд.

На колене от рано
ти изповядваш твойта мъка,
Мария,
и жадуваш чист
живота, чисто слънцето неделно…

Но не се иска днес от теб
да мислиш
за живота хубав,
да любиш
и обичаш ти.

Не туй от тебе се желае,
момиче мое!
Иска се
да знаеш, ей така,
да мреш
за десет франка ти
на ден!

1942