Димитър Хаджитодоров

Ние се преместихме да живеем в дървена барака в неуютно време, когато метеоролозите обещаваха кратки превалявания, но дъждът се изливаше денонощно.
Настанихме се в това жилище след свада между баща ми и неговия брат. Двамата спориха повече от година за подялбата на двора на дядо. Най-после чичо намери някакви адвокати и ни прогони от дома.
След известно лутане, родителите ми се сдобиха с малък парцел в покрайнините на града, недалеч от мотопистата.
Татко бе изучавал дърводелски занаят и сега тези познания му послужиха. С помощта на роднини и приятели той сглоби малка дъсчена постройка, която белееше на голата поляна, като изоставен кашон.
Превозихме багажа преди да започнат валежите и го струпахме в ъглите на къщурката.
Когато прибрахме всичко, бате Ташо, един от помощниците ни, разбута вързопите и каза:
- Ето, има място и хоро да се играе, така че горе главата!
С тази шега започна живота ни в новия квартал.
Първата вечер легнахме на пода върху пружините от спалнята. Над главите ни, между фугите на дъските, висяха парченца глина и слама, които крепяха керемидите на покрива.
На сутринта мама ме запита как съм спал.
- Много спокойно, - отвърнах аз. - Вече никой не ни гони на улицата!
Моите думи и шегата на бате Ташо станаха част от битовия епос, с който години наред занимавахме приятелите ни.
Следващите дни ни посещаваха близки и приятели. Посрещахме ги с кафе от леблебия и набързо изпечени сладки и с часове се обсъждаше какво предстои да направим. Изреждаха се маса задачи, от които не проумявах нищо. Когато ги изброяваше за пореден път, мама заявяваше:
- Картинка сме!… Само някой да ни опише!…
Чудех се кой ли може да стори това, защото сред роднините ни нямаше желаещи за подобно занимание.
Няколко дни размишлявах върху възникналия проблем, сетне заявих пред родителите ми, че като порасна обезателно ще стана писател и ще разкажа за живота в дървената къщичка. Така добавих още нещо към историята, която се преповтаряше десетки пъти. Някои наши близки ме подпитваха на шега започнах ли вече да подготвям книгата си, но аз считах, че още не е настъпило времето.
Преди да тръгна на училище, отидохме с татко в кварталната бръснарница. Мъжът, който ме завиваше с бяла престилка, запита какъв искам да бъда.
- Писател! - отговорих сериозно аз.
- Браво!…, - поклати глава събеседникът ми. - Едно време и аз бях писател, но после станах бръснар…
Той обърна лице към клиентите и всички се спогледаха многозначително.
Следващите години, когато получавах слаби оценки по литература, баща ми си спомняше често този разговор.