ГОДЕЖ
Щом слънцето залезе и трепнаха звезди в небето, лекият хладен вечерник пак повя откъм Брезова височина, спусна се надолу през Булино ливаде и на тънки струи попъпла към село Делино, където синкав здрач бе вече вплел пръсти в едрите клони на Белчов бресталак. Но тоя път не се понесе песента на Бранковия кавал, горе от кошарищата на височината. Не излезе и Елка, Белчовата дъщеря, да седне пак на големия пън под брястовете, унесено да заслуша песента на Бранка, приставеник, овчар на стадото на Енча чорбаджи.
Върнал бе Бранко стадото още по залез, запрял го бе в кошарата, оставил бе за пазач верния си другар Илча, съсед по кошара на Брезова височина и спуснал се бе надолу къмъ село.
Вървеше сега той, натъкнал кама на пояс, свил вежди и затворил в гърдите си буря. Къде така необичайно отиваше той, знаеше само другарят му Илчо.
- Все едно! - мислеше Бранка - не ще се живее вечно, а за какво ми е живот без Елка? Като тъмна мъгла е паднала тя на душата ми, като жива рана на сърцето ми. И да оставя сега да се омъжи тя за Велин Коля, богаташкият гален син, най-разваления ерген в селото, моя върл душманин? Не, никога…
Все едно, дали Елка ще удържи обещанието си, дадено му тайно миналата вечер, при чешмата край село, че ще се откаже от Коля Велин, за когото сега техните я годят, че ще излезе скришом в градината под брястовете, а там да я чака Бранко, да я вземе и заведе в бедната къща на кака Деля, неговата майка, вдовица от войната. Че защо й е Велин Колю, защо й е богатството му, когато не го обича? Че майка й и баща й искат на Коля да я дадат, тя знае защо: ако те цял животъ са били все тънкоимотни, нека поне чедото им да бъде на по-добро, на по-голямо богатство, - казвали те. - Но забравят, че Елка има и сърце, и че го е дала на Бранко.
Но те я бяха сгодили за Велин Коля, свикали бяха, вече трета нощ, тлъка у тях да приготвят дарите й.
- Бранко, мил соколе мой, - му бе казала снощи Елка - тебе обичам, Бранко, тебе само искам! Ела ме вземи, ела ме избави, ела ме, Бранко, отърви от мъката, която нашите ми готвят, като ме дават на богатско място, без сърце и без воля, без капка любов, Бранко, към човека, на когото ме дават… Нали сме здрави и силни, Бранко, ние с тебе двама, - ще работим, дружно ще се трудим, но нека залъкът ни бъде сладък… Ще дойда, юначе мое, сама ще дойда утре вечер под брястовете, когато вечерницата се покаже над Брезова височина. Ела, Бранко, и ме вземи! Така му бе казала тя снощи. За нея отиваше сега той.
Вървеше бързо, вслушваше се в далечния кучешки лай, в шумовете на настъпващата нощ и все поглеждаше назад, към кошарите на Брезова височина, да го не изпревари вечерницата, преди той да е стигнал под Елкините брястове.
Мъката бунтуваше сърцето му, будеше сили у него, ускоряваше стъпките му, а ножът, дълбоко втикнат в пояса, му беше верен другар. Решил бе Бранко да се бори с всеки за Елка.
Стигнал бе до грубата каменна ограда на Белчевия двор, когато вечерницата се показа над Брезова височина. Бранко трепна. Той докосна зида и една огромна сила го преметна в градината. Сухи съчки изпращяха под нозете му.
Той се сниши, опря гръб о камъните, взря се и се ослуша. Не се чуваше нищо, славей само бе тихо запял. Листата шумоляха, полюлявани от вечерника, между брястовете се бе притаила тишината, а далеко се гушеше плахо приземната къщица на Белча, Елкиният баща, дето светнало, блестеше едно прозорче.
Едрият познат пън бе легнал сам, сякаш заспал от напразно чакане за Елка. Бранко пристъпи, седна на него и не откъсваше поглед от светещето прозорче. Оттам щеше да дойде Елка. Трябва да е закъсняла, или чака удобно време да се изскубне от погледите на майка си и баща си, от другарки-тлъкарки у тях, а навярно и от Коля, който е у тях, навярно, и пази Елка с половин чета другари.
- Ще почакам тук, - мислеше Бранко. Забави ли се, ще има причини. Трябва да узная. Да умра, ако не вляза в къщата и да узная!
Мина време. Съмнението и мъката, - сякаш отровни тръни, се забиваха в душата му.
Най-после вик сепна тишината. Откъм двора пролая куче и пак млъкна. Стаи се пак всичко и тая тишина сякаш спущаше твърди ръце между клоните на брястовете и с огромни каменни пръсти натискаше Бранка о черния пън.
- Не, не ще мога да изтрая, - мисли си Бранко. Отдавна вечерницата отскокна високо над Брезова височина, а Елка я още няма.
Не може тя така да го лъже. Навярно има нещо. Трябва да разбере той.
Като счупи и вдигна един паднал на земята клон, Бранко тръгна с леки стъпки към къщата. Стигна, притаи дъх и залепи ухо на стената. На една ръка над него блестеше прозорчето. Той не бе влизал в къщата, не познаваше разпределението й, но уверен бе, че това прозорче е на някоя задна малка стая. Дочу се някакъв звук. Стенание или плач?!! Повтори се и се потрети. Идеше отгоре, от прозорчето. Тая въздишка му бе сякаш позната. Дали не е Елка?
Бранко сложи тихо клона на земята и като впи пръсти и крака в каменната стена на къщата, надигна се, протегна дясна ръка и се пипна о издатъка на прозорчето; присви се, напъна мишци, изопна се нагоре, дигна глава до прозорчето и погледна вътре…
Там бе Елка. Сама, обронила глава о натрупаните си дрехи - прикя, подпряла с длани чело, тя плачеше, хълцаше, дала воля на сълзите си. Тялото й потреперваше, едри кичури коса кръжаха лицето й, гърдите й се издуваха в тежки въздишки…
Отвън се чуваше майчиният й глас, който гълчеше:
- Нека плаче! Така й се пада! Под ключ ще я държа. Глупаво чедо: да бяга отъ късметя си!
Бранко разбра какво се бе случило, но не се обезсърчи, не се отчая. Сълзите на Елка раздвижиха страшни двигатели у него, дадоха му нечувана сила и безкрайна дързост. Той остана на прозорчето, не сещаше как се държи о него.
- Елке… - прошепна той през стъклото - Елке!
Тя трепна, изправи снага, впи пламнал поглед в прозорчето и като се приближи към него, сложи длан на очи, за да види по-добре.
- Елке, аз съм!
- Ти ли си, Бранко? - извика уплашено тя.
- Аз съм, Елке! Нали дойдох за тебе?
- Пленница съм, Бранко, - стенеше тя отвътре, - затворница съм! Какво да правя, Бранко? Ще умра от болка! Утре ще ме женят!
- Отвори тихо прозорчето, пази се да не скръцне… Така, полека…
Елка отвори прозорчето и Бранко пипна с широки длани напречните железа. Елка обви ръцете му със своите малки, бели шепички и ги зацелува през сълзи.
- Милото ми юначе… скъпия ми Бранко!
- Чакай, Елке! Дръпни се назад! Ще извия аз тия железа, ще ги извия! Ако можеш, крепи ме с ръце, дърпай ме за рамо навътре, по-добре да се закрепя… Така… Тегли ми здраво палтото!
Лек шум, който бързо замираше в нощта. Бранко напрегна мъжки сили. Железата потръпнаха в дланите му, скръцнаха и се огънаха на две страни. Още малко, още малко!
Най-после Елка каза:
- Стига, Бранко: ще мога да се пропъхна. Отдръпни се да опитам!
Бранко се изви на една ръка в дясно, с лявата държеше Елка. Тя бавно се пропъхна през направения отвор. Помогна й сръчно, издърпа я цяла навън и, като я хвана здраво през кръста, пусна дясната си ръка и скокна долу, стискайки още по-здраво скъпия товар.
Той веднага, с големи крачки, я поведе напред, почти я носеше на ръце. Минаха под брястовете, вдигна я той на зида, прехвърли се отвъд, сне я долу, но не я сложи да стъпи на земята, ами я понесе нагоре по пътя, като почти тичаше. Тя бе обвила ръце през шията му, притиснала се бе като дете о него и с тих, гальовен глас шепнеше, с една избликнала безгранична нежност:
- Бранко, милия ми Бранко!
Той спря сред полето, сложи я да стъпи на земята, въздъхна тежко, засмя се с буен гърлен смях, който проехтя далеко, взе в широките си топли длани главата на Елка и, като я милваше по челото и косата, сложи и притисна устните си о нейните…
Плътна тишина ги обгръщаше отвред и ги пазеше като стена от вражи погледи.
Небето бе ясно, звездите трептяха весело, а месецът бе дигнал вече глава на отсрещния хълм. Наоколо чертаеха тъмни гърбове крайселските височини, а редките дървета по тях се отразяваха като прострени към небето ръце.
Те бяха всред храм, по-хубав и по-свят от всички храмове на света!
Те извършиха най-великото тайнство, което се извършваше в този храм: божественото тайнство на любовта…
После Бранко и Елка, прегърнати, тръгнаха нагоре към кошарищата на Брезова височина, дето ги чакаше Илчо, Бранковият другар, който щеше да бъде единственият сватовник и свидетел на техния годеж…
сп. „Гребец”, бр. 4-5, 1935 г.
