РАЗМИНАВАНЕ

Иван Пенев

РАЗМИНАВАНЕ

Притичва вятърът през моята събудена градина,
раздвижва клоните, прошушва сред листака.
В оранжевите облаци на зноя
                              млади пеперуди кацат
и оживява утрото на моята разцъфнала Родина.

Какъв простор висок? Каква далечна синева?…
Във моя двор на детството
                              разсънени пчели росата пият.
И спомените пълнят кратера
                              на моята вселенска самота,
където пътищата извървени
отлетелите надежди крият.

Защо в коритото на жребия си
                              изтънява на живота лятната река?
И чувствата изсъхват. И лозниците от зной изгарят.
А нашето убежище е само примирената душа,
която утре пламъчето на звездите упокойно ще запали.

Така ли отминават в нас епохите?
                              И младостта отрича
света, във който бяхме от полети замаяни.
А внуците ни виртуално влюбени сега надничат
в душите си, докрай изтръгнали божествените тайни.

Но техните очи не стигат
                              до оранжевите облаци на моята Родина,
не виждат пеперуденото кратко утро
                              с вятъра безгрижен.
Те търсят в чата своите далечни сънища невиждани
и ни прекрачват като някоя
                              прочетена отдавна книга…


ПЕЙЗАЖ В ДУШАТА

Сред океана черен на нощта
премигват потни свещите небесни.
Мирише на коне и на жита,
на детство,
               на препечен хляб
                              и песни.

Луната е отново сърп извит
от синкава стомана – млад и тънък.
Земята диша с майчински гърди
и от роса блести, преди да съмне.

А вечността с разсънено лице
в прегръдката на татко млада тръпне.
Под роклята аз ритам със краче
към слънцето, покълнало над хълма.

Аз бързам да го срещна.
                              Аз не знам
какво е дълго лято с кратки нощи.
Но там и днес е моят земен храм
И моята душа там скита още.


* * *

Опияняваща тишина
                              и небе
още невинно-синьо,
чисто като душата на дете,
съкровено като Родина.

Пада русата светлина
на слънцето примижало.
Тупа в сърцето на тая земя
божественото начало…


* * *

Слушам мълчанието на народа –
колко жалки са всички метафори.
Стиховете озъбени могат ли
да му върнат живота ограбен.

Да му върнат достойната участ,
че ръцете му могат да раждат.
Ето стигнаха вече до гушата
натрупаните мълчания…

Само поетът чува тътена
и кръстосва римите страшни.

И тежи – с черен камък от пъкъла
Давидовата му прашка.


ВЪПРОС

Листопадът е като живота ни омагьосан:
вятър – въздишка – и поредно листо полети.
Кой ще ни каже – къде свършва животът ни.
И дали следващото листо не си ти!…


* * *

Разреши ми да бъда пролетен и небесен,
като весела пеперуда върху рамото ти да кацна:
да ти прошепна бяла мартенска песен
и над твоите пазви летни от любов да угасна.