ЗА КОКОШКАТА, КОЯТО СЪНУВА ПРОСО И ЗА НЕБИВАЛИЦИТЕ В ЧОВЕШКАТА НИ МЕНАЖЕРИЯ

Драгомир Шопов

Много набъбнаха страниците на моя бележник. Какво ли няма там - случайно хрумнали мисли; записани разговори между колоритни хора, които днес се срещат все по-рядко; идеи за стихотворения, още неосъществени; впечатления от пътувания в чужбина; думи за човешкия живот, за мъките и глупостта, за смисъла да бъдеш обичан, за съгласия и несъгласия с обществени прояви… Да не продължавам. Не обичам словесната бъбривост. Ако разгърнете страниците на бележника ще видите, че всичко в него е неподредено, оставено така, както ми е хрумнало в момента, без ни най-малка претенция за изчерпателност. Животът е толкова изненадващ, че е трудно да бъде обхванат в неговата цялост.

***
Наскоро, има няма месец, в предаването „Библиотеката” по националната телевизия, един ненужно превъзбуден млад човек се зае да представи купчина новоизлезли книги - поезия и проза. Заслушах се какво ли ще чуя. Чух само нелепости. За всеки автор той изговаряше едни и същи суперлативи: изключителен талант, грандиозен, едва ли не вече класик… Един съмнителен, но прехвален белетрист с доста скромни възможности издал стихосбирка, бе окачествен като един от най-големите ни поети. Ужас! Оставаше само тези не съвсем известни автори да бъдат наречени „култови” и „легендарни”, както това всекидневно ни се втълпява от медиите за някои чалгаджии. Питам телевизионните корифеи: какъв е смисълът от подобни нелепи упражнения? Същото попитах и преди години, когато в „Голямото четене” по БНТ романът „Под игото” на дядо Вазов бе поставен от читателската аудитория на първо място, а невзрачните водещи на тази проява останаха недоволни, втрещени и объркани. Тези лъжелитератори, явно недостатъчно интелигентни и готови да отричат всичко родно, вероятно не знаят какво е казал известният френски славист Луи Леже точно за романа „Под игото”. Ето думите му: „Под игото” заема в южнославянската литература също такова славно място, каквото заема романът „Война и мир” в руската литература”.

***
Докога, питам, ние, българите, няма да се научим да уважаваме действително големите наши писатели. И защо подкупните ни медии и някои новоизлюпени драскачи правят всичко възможно те да бъдат подценявани, обругавани, забравени, отричани. Записал съм нещо интересно в бележника. През 1829 година Виктор Юго чел пред Балзак, Дюма, Мюсе, Сент Бьов своята пиеса „Един дуел по времето на Ришельо”. Пиесата възхитила слушателите, последвали бурни похвали. Физически силният Александър Дюма грабнал Юго, вдигнал го с двете си ръце и извикал: „Ще Ви носим към славата на ръце!”. Какъв добър урок ни дава една цивилизована нация, която показва как трябва да се ценят истинските таланти. Подобно нещо се е случило и в Москва през 1880 година при откриване паметника на Пушкин. Знаменитата реч на Достоевски била посрещната с неописуем възторг. Един мъж целунал ръка на големия писател и припаднал от вълнение. Очарованото мнозинство наградило Достоевски с лавров венец, който той положил с дълбок поклон в краката на гения Пушкин.

***
Лансирането на пошлото години вече трови духовния ни живот. С много пари са купени някои обявени за писатели люде, които ни най-малко не се свенят от своята незначителност и бездарие, а напротив, излизат по медиите, самоуверено поучават, съветват, споделят творческите си планове. Техните богати благодетели съдействат писанията им да се превеждат на чужди езици и те, представете си, да представят българското слово пред света! Срам за културна България. И понеже имената на постоянно лансираните по този начин се набиват в съзнанието на хората от безкритични медии, те започват да мислят, че това са наистина писатели. Нахални и напористи, някои от тях успяха да се докопат до преподавателски банки в университета; други сътвориха слаби сценарии за филми, които бързо след излъчването им бяха забравени; трети съчиняваха своите недоносчета на спокойствие в чужбина - България явно не им е удобна и не ги вдъхновява; четвърти занимаваха аудиторията с пиянските си изцепки… Тъжна картина. Страшно е, опасно е платеното организирано бездарие. Сигурен съм, че въпреки всичко, ще дойде времето на чистото, здравото и национално значимото българско слово.

***
Живеем в обстановка на безкрайни политически безумия, гарнирани с лъжите на политиците, с ширещите се глад, мизерия, безпросветност, кражби, убийства, банкови и икономически престъпления, явни беззакония… Тук се сещам за стихотворението „Родина” от Димитър Подвързачов. Записал съм само два куплета от него:

Обичам те като жена
повлякла ме с безброй оглавници,
о, малка, хубава страна
на изпращелите държавници.

Обичам те като жена,
която шепне обещания -
о, малка, хубава страна
на общогражданско мълчание!

Колко е тъжно това общогражданско мълчание! Мълчание, което и днес обезсилва, парализира съпротивителните сили. Мълчание - чудесна хранителна среда за избуяването на всички отровни бурени в тъжната градина, наречена България. За нея не полагат грижи честните и знаещите, които са избутани някъде далеч. С нея се занимават „назначените капиталисти”, подкупните парламентаристи, избраните „елити”, които нямат сетива за стенанията на народа. Някои от т. нар. народни избраници прокиснаха в парламента, несменяеми, омръзнали на всички. Пагубно е за една демокрация, когато депутатството стане професия. Затова нееднократно съм заявявал, че за малка и опоскана България е излишен лукс да издържа 240 депутати. Според мен те трябва да са не повече от 120, да има мандатност и да се върне старата практика на парламентарните сесии. Преди години проф. Дезмънд Макфорън, известен социолог, добре запознат със социалната обстановка в днешна България, отбеляза: „Дразнещо е това, че пенсионери с впечатляващ трудов стаж и високо образование преживяват месечно с по-малко средства, отколкото депутати и новобогаташи харчат за всекидневния си обяд”.

***

Наскоро Меглена Кунева, известна със своите антибългарски изяви преди години, бе турена за министър на просветното министерство. Тя прие поста, за който няма нито опит, нито познания. Такива като нея, жадни за власт и пари, са готови на всичко, убедени, че стават за всичко, пък то, знаем, видя се - не стават за нищо. Та дамата с нервно опънато лице и с тревожни очи говори като робот, без прекъсване, неубедително, кухо. Имаш чувството, че предварително е наизустила всичко, което трябва да изговори, без да си дава сметка, че то звучи фалшиво. Да ви припомня само някои от нейните бисери: „Аз съм неудобна за всички партии”, „Имам вече конспиративно мислене”, „Няма как съвременната икономика да се случва без човека”… Има още много в моя бележник, но се страхувам да не поболея читателите с подобни безсмислици. Уж сдържана, дамата каза напоследък по телевизията (говореше за Демократи за силна България) дословно: „Не може да се фръцкаш на всеки две седмици”. Говори още за „неописани ситуации в политиката”… Мисля, че всичко това не се нуждае от коментар. Тежко на отечеството ни с такива политици и с подобни, по нейния израз, фръцкащи се дами.

***

Ще ви цитирам още няколко страници от бележника. Те са посветени на явлението Симеон Сакскобургготски. Нямам за цел да се спирам на всички негови щедри обещания, които той не изпълни. Нито на неговата управленска импотентност. Тя пролича особено ясно, когато той стана премиер на тази „лайняна страна”, както братовчед му Виктор Емануил нарече България. Симеон дойде тук не за да помогне на чуждия му български народ, а само за да се обогати за сметка на този същия народ. Той разпродаде ценни семейни реликви, получи имоти, които не са негови, името му бе свързано с изсичането на нашите гори, с промяна на Закона за наследството, което лично го облагодетелства. Въпреки всичко това (а има още толкова много!), намериха се услужливи оръженосци и клакьори, верни на т. нар. величество, готови да изработят някакъв ялов проект, озаглавен „Българска корона”. Те и тем подобни се заеха да реанимират Кобурга и пак да го натикат в активната политика - преди време като посланик на България за специални мисии (!?!), а наскоро евентуално и като участник в кандидат-президентската кампания. Въпреки скорошните думи на царедвореца Станимир Илчев, че „Негово величество е чужд на инструментариума на властта”. Кого ще излъжете, Илчев? Нали в едно интервю вашият идол в своя омотан стил каза по въпроса за избора на президент: „…ще ви кажа, че всяко действие или решение си има момента”. Ясно! В очакване на този момент в реанимационния процес се включиха доста заблудени, между които и една съмнителна историчка, Мълвина Господинова, която без никакъв свян припозна Симеон като символ на държавността. Тя не спря да мълви глупости, представили я в твърде жалка светлина, като тази например, че със своето присъствие той можел да помогне на държавата. Защо не го направи досега, питаме. В нестройния хор на лакеите-реаниматори се включи и някоя си Лиляна Клисурова, която също нарече Симеон „Ваше величество”. Той, видимо доволен, не прекъсна нейните сервилни словоизлияния. Какво величество е Симеон, в коя държава, според коя конституция? Той сам захвърли на боклука тези лъжливи „цар” и „величество”, след като, избран за премиер, се закле в конституцията на република България. Защо в хора на подлизурковците се забравя този факт? И още нещо, което ме порази. Пред услужливата журналистка Симеон заяви, че е в политиката от 6-годишна възраст и че цял живот е помагал на България. Интересно е да научим как и с какво е помагал! Всичките тези брътвежи са черешката на тортата от лъжи, бълнувания, измислици и болни амбиции за власт, сега вече и президентска. За притежаващия такива амбиции остроумният българин е казал: „Гладна кокошка просо сънува!”