ГЕРГЬОВДЕНСКИ КУРБАНИ

Владимир Зеленгоров

Ясносиньото Гергьовско утро се окъпа в студената бистра роса на току-що класилите Раковишки ниви. Големият ден заля къщите с бяла светлина. Малките мършави петли проточиха шии за последен път и гласовете им се сляха в едно; слабият черномуляв черковен клисар сухо се изкашля и пое към църквата.
Дин, дан, дин - запя черковната камбана. Трепнаха малките агънца в кошарите, жално изблеяха. Отговориха им безгрижните майки, без да се мръднат от местата си. Тропнаха се къщните вратници, раздвижиха се стопаните им. Сякаш невидима птица, грижата кацна на техните рамене. Опашката натежа на гърбовете им като бреме, човката зачука по мозъците им. Едни взеха брадвите и поеха към полето да видят нивите, да запотикнат ливадите.
Другите заобиколиха стоката, зашетаха около нея, па нарамиха малките агънца и се отправиха към църквата. Пристигат един след друг и слагат малките живи курбани пред свещеника да ги молитви. По покритите с къдрава вълна вратове има зеленина, а рогчетата им са накичени със здравец. Но малките палавци не се радват на накита, не навеждат глава пред свещеника, а правят всичко да се освободят от здравите ръце на стопаните си. Горките! Те и не подозират, че след час кожите им ще се развяват по диреците, а крехкото им месо ще се пържи на огъня.
Свещеникът свършва молитвата. Селяните нахлузват калпаците си, притискат агънцата до гърдите си и излизат на селския мегдан. Пред тях спира кола, първобитна селска кола. Тя е притиснала между своите дълги литри шест момиченца, които седят на чували, нагнетени със слама. Облечени са празнично като малките агънца. Във вчесаните им коси е забоден здравец. В ръцете им има букети, големи пъстри букети. В живите им очички блестят сълзи, бистри, топли сълзи. Някои се търкулват по бледите им страни и кацат на букетите като капки роса. Спира друга кола, после втора, трета, четвърта.
От черковния двор излизат мъже и деца, притиснали до гърдите си малки агънца. По улиците идват коли с момичета. Погледите им се срещат.
Отдолу, между зелените клони на овошките, слънцето тихо се промъква, погалва агънцата, усмихва се на момиченцата и спира пред момъка, който седи на пейката пред черковната врата. Става той и спира пред колите с момичета и хората с агънца.
- Чичо, бе, къде ще носите тия малчугани?
- Ще ги колим. На Св. Георги курбан ще ги пренесем, та нивята с дъжд да полива, берекет да има.
Момъкът ги измерва с поглед от пети до глава и нищо не казва. Гледат го селяните и питат го откъде е. Отговаря той и се обръща към другата страна. Погалва едно русо, къдраво момиченце.
- Как ти е името?
- Анка - отговаря момиченцето и се залива в руменина.
Момъкът изправя глава, погледът му скача от кола на кола, спира на всяко момиче. Те всички си приличат по цвета на лицето, по облеклото, па дори и по годините. Няма по-малки от девет години, но няма и по-големи от четиринадесет.
- Агънцата ще колите курбан, ами момиченцата къде ще карате? - обръща се момъкът към придружаващите ги родители…
- Къде? В София. Слугинчета ще ги цаняваме.
- Вие колко деца сте вкъщи?
- Пет.
- А колко декара земя имате?
- Тринадесет и четири декара ливади. - отговаря майка му вместо него.
- Стига ли ви храната?
- До Коледа.
- И после?
- После? Купуваме?
- Пари откъде изкарвате?
- Ех, пари. Не питайте за тях! От момичето. Имам друго в София. Аз работя тук-таме. Баща им - и той, кое от работа, кое от дърва. Събираме.
- А колко плащат на момиченцето ти?
- Сто и петдесет на месец.
- Много малко.
- Е, малко. И момиченцето е малко. Дванадесет свършва на Петровден.
Жената замлъкна. Мълчи като камък на път и гледа русите коси на дъщеря си.
Момъкът спира пред друго момиче.
- Вие колко деца сте?
- Четири и две умрели.
- Имате ли си хляб?
- Па имаме си.
- Тогава защо отиваш да се цаняваш?
- Защо? Да си изкара някоя пара за дрешки, за цървули. Босо е като теле. Па и другите са боси. А само с хляб не се живее - отговаря майка му.
- Вие изглежда не сте толкова бедни - обръща се той към друго момиче.
- Не сме и богати, ама на татко трябват пари, нива е купил, па и волове си нямаме, та отивам да печеля, за да купим.
Дохожда ред на едър черноок мъж. Той някак неохотно запитва:
- А бе, че не съм толкова закъсал, не съм. Дал Господ от всичко по малко. Завеждам го за слугинче не да ми спечели, ами за себе си да изкара някой лев. Като порасне да си купи я машина, я друго. Че тук животът ни не е много за прехвала. Пък и училището много не му върви.
Мъжът изслушва всички и после тихо ги запитва:
- Добре. Ами кой ще ги възпитава там, кой ще ги учи?
- Кой? Животът - отговаря сухият мъж. - Нас кой ни е учил?
- Кой? Тогава училище нямаше. Думах на моя мъж да свърши детето поне тая година, ама той като рече да върви, та да върви. И аз - какво, ще го водя.
- Хайде да тръгваме. Кого чакате още? Който е дошъл, дошъл е - подкани някой.
Първият каруцар плесва конете и каруцата побягва надолу из селото. След него втори, трети, четвърти. Някои от момиченцата поглеждат бащините си домове, отдалечаващите се агнета и заплакват, други запяват тъжни селски песни. Момъкът се качва на една от колите и тя го пониса по прашния път, който се вие като змия между изкласилата ръж. Жадният му поглед обгръща зеленината, слухът му лови песента на птичките и разговорът на момичетата, които, притиснали своите букети, си приказват за бъдещия живот.
- Люлякът, люлякът - прекъсва разговора едно пискливо гласче.
Каруците спират. Момиченцата скачат от колите и едно след друго потъват в люляковата гора. Забравят всичко и в луда надпревара късат ароматния цвят.
Момъкът също слиза, отива при люляка, откъсва стръкче и го мирише, слуша чуруликането на птичките и песента на момичетата, които отново се качват на колите и махайки му с кърпички се скриват от погледа му. Погледът му лежи на шосето, по което непрестанно отиват, нагоре и надолу, коли с жени, мъже и момичета, други пеша, сами или на групи, взели в ръка по нещо, задянали, идат от Бърдо, от Вакарел, от Белица, от Поибрене, от Каменица, от Смолско, от Раковича и откъде ли не за София. Букетът му става толкова голям, че едва го държи. Сниса го на шосето, сяда край чучура и почва да го кити.


в. „Час”, г. 3, бр. 35, 05.05.1937 г.