В ХИЛЕНДАР

Йордан Стубел

Никъде небето не е така прозрачно. Никъде песента на славеите не е толкова буйна. Въздухът е напоен с дафина и диви треви, а слънцето пари и попива последната влага на утринната роса. По напечените камъни пълзят зелени гущери и съскат опасни змии.

Дяволски пеперуди и жълти оси шумят и ронят цвета на маслините. Не е легенда, че тук преди осем столетия, сред тази дива гора, божественото безмълвие на двама светци се изрази във вечна молитва, благословиха първия камък и се роди един от най-старите атонски манастири - Хилендар.

Св. Симеон и син му свети Сава, архиепископ сръбски, бяха тези отшелници. Византийският император Алексий Комнин, техен роднина, им изпрати хрисовул, чрез който документ получиха правовладение на това свето място.

Оттогава до днес, като великан на упорита религиозна мисъл, като паметник на християнското изкуство, се издига Хилендарският манастир.

Масивен и внушителен в своята постройка, хармоничен в стила си, той носи в себе си един много типичен архитектурен стил. Линиите безпогрешно лъкатушат, живи и стройни, и натрапват незабравимия силует на манастира, над който, като дим, неподвижно тъмнеят кипариси.

Голяма, тежка врата, обкована с железни пулове, въвежда в двора, постлана с бели камъни. Тук мълчаливо е заковала своя строг поглед Кулата към всички страни на полуострова. Някога нейните очи денонощно са бдели и предупреждавали. Пиргата (така я наричат монасите) е била единствената крепост срещу опустошителните нападения на пиратите, а сега нейната каменна фигура се издига - сякаш гигантски сън-спомен от едно друго време.

В тежки и опасни дни тя е била спасителка на много свещени реликви, на безценни стари книги и златни черковни утвари.

Широкият двор на манастира води към съборната църква, посветена в чест на „Въведение Богородично”. Двадесет и пет колони от бял гръцки мрамор крепят огромния храм и хвърлят дълги сенки върху многоцветния мозаичен под. Няколко тежки полюлея, с меден блясък и пъстри камъни, чупят слънчевите лъчи и ги разсейват по-бледи. Сега те падат върху главния иконостас - цъфнал от старинна резба и злато.

Царските врати са отворени. От олтара, светия престол и Христовото разпятие приижда вълната на нетленното, на неизмеримата любов и небесна мъдрост.

И ние се прекланяме дълбоко верующи пред вечния символ, и знаем, че това не е лъжа, и вярваме, наистина, в мощите на пророк Исая, на свети Григорий Богослов, на свети преподобний Симеон стълпник; целуваме старото Евангелие, подарено от византийския император Иван Ватаций, написано на пергамент със златни букви, учудваме се на църковната съдохранителница, където са съхранени две завеси за олтарните двери: едната, подарена от цар Иван Грозний, другата - от благочестивата княгиня Войхния, която по-сетне се посветила на Бога и приела монашески чин.

Ето и Евангелската Антология, подвързана с кожи от морски костенурки. Във външния притвор на храма е мраморната гробница на свети Симеон. Някога над нея е поникнала и извила лоза, дала плод, а плодът бил чудотворен и целебен.

На самата игуменска катедра седи иконата на майката Божия, наречена Троеручица. По време на иконоборството св. Йоан Дамаскин бил пламенен защитник на православието и богопочитането. Греховни богоотстъпници го обвинили в предателство и му отсекли дясната ръка. Но чрез усърдни молитви, пред иконата на Божата майка, ръката му била изцелена. За благодарност свети Йоан направил малка сребърна ръка и я окачил на иконата.

И до днес тя седи като спомен за това чудно събитие. Преданието иде от Палестинската лавра „Свети Сава Освещений”, именно от килията на Йоан Дамаскин, дето най-напред е била чудотворната икона. Оттам е била пренесена от самия свети Сава Сръбски, заедно с друга една икона, наречена „Млекопитателница”.

Срещу вътрешните двери на съборния храм е разположена трапезарията. Стените са богато изографисани, но времето почти е изтрило по-голямата част от фреските.

Според стария светогорски обичай, през господските празници всички монаси седят на обща трапеза. Подигуменът начупва хляба и благославя виното, рибата и меда, през времето на обеда един от старейшините чете светото Евангелие. наведени над блюдата, монасите са услушани в Господната истина. След всяка глава четиридесет братя повтарят „Амин”. Една обща тръпка набожно гори в очите на всички и сякаш тогава майката Божия слиза между тях, а образите на светиите, изписани по стените, оживяват.

Недалеч от трапезата е страноприемниците. Добре наредена, тя по-скоро прилича на малък исторически музей, който напомня за величието и героизма на сръбския народ и неговия шовинизъм. Тук са портретите на всички сръбски крале и войводи и табла, които представляват боя на Косово, коронясването на Стефан Първовенчани, подвизите на хайдут Велко Петрович и Вася Чарапич. На особено почетно място, в овехтели рамки, са поставени фотографиите на Змей Иван Иванович, Волислав Илич-стари, Иван Илич, Милован Виданович и всички големи и малки представители на сръбската духовна култура.

Но за нас най-голямото любопитство беше другаде - да видим по-скоро килията на отца Паисия. Един родолюбив монах, чист българин, ни приведе през западното крило на манастира. Минахме през запустели килии, мрачни стълби, предпазливо, да не бъдем видени от някой.

Най-после една малка врата се отвори плахо и пред нас се откри необитаема килия, свързана с историческата съдба на българския народ. Ниска, полуразрушена, тя има две малки стаички, отделени със свод, и две прозорчета, преградени с железни решетки. Една полуизгнила стълба води към тавана, а зинала квадратна дупка - към зимника.

От това забранено светилище „един монах тъмен, непознат и бледен” е пробудил националния дух и съвест на нашето племе. И може би затова тази килия е непомрачена. Стените са живи, говорят, а гредите и ръждивите пирони - одухотворени. Като че ли тук слънцето залязва по-късно, шумът на морето не стига никога, а тишината е литургия за великата мисия на Паисия.

След малко резетата скръцнаха и вратата се затвори след нас. Мълчаливо излязохме, пречистени и с горди души. И вече всеки от нас таеше в съзнанието си образа на другия Хилендар.

Когато наближи вечерня, преди да ударят клепалата, ние бяхме на път за манастира Есфигмент.


в. „Литературни новини”, г. 1, 06.11.1927 г.