Богдана Стайкова

ПРОЛЕТЕН ВЪЗТОРГ

Небето,
спокойно, изтъкано от лъчи,
като прозрачен тюл прозореца ми мрежи…
И колко много хубави копнежи
протягат слънчеви ръце,
люлеят в люлка от цветя
и с ласките на пролетта
събуждат
едно премръзнало сърце.

Ти виждаш
как много щедра светлина
разплиска слънцето в мансардата ми черна…
Защо е радостта ми тъй безмерна?
Защо ме пияни тъй странно пролетта?
Не знам.
Но днес съм толкова щастлива,
че под разцъфналата слива
целувка малка ще ти дам.

ЗРЪНЦЕ

Посях в душата си едно вълшебно зрънце
и то се казва радост.
Подхранвам го с любов и слънце
и го поливам с младост.
И то расте, трепти, цъфти,
за слънцето ми пее,
а от портрета гледаш ти
и погледът ти грее.
Душата ми изгаря в радост и мълчи,
а твоите очи
небесни
плетат венци от обич и лъчи -
и заедно със мен
в притихналия ден
те пеят слънчевите песни.

ХОРА

По улиците хора, хора, хора,
все бързат някъде замислени, печални,
гори ги слънцето, потиска ги умора
и устните мълвят молитви погребални.

Те всички са сърдити на съдбата
и никой не поглежда към небето;
макар да ми е леко на душата,
мен, сякаш ме боли за тях сърцето.

Ще седна утре рано на площада
и ще настроя мойта малка лира…
Елате, хора, в бялата прохлада!
За радост и за слънце ще ви свиря!

ВИХРУШКА

Навън вилней вихрушка, кърши дървесата,
танцува из листата тя и ги пилей.
Застила с тях земята, пак танцува и се смей…
Заплаква дъжд със тежки сълзи, във прозореца звънти.
Вихрушката затихва бавно - и едва трепти
и за листата, днес отбрулени от дървесата
молитви тихичко шепти.

Проплакват капките сребристи във прозореца край мен,
а моето сърце
бленува мрежите лъчисти в слънчевия ден.
И аз седя и чакам бурята да стихне -
да почне танц вихрушката на мойта младост;
аз чакам слънцето да се усмихне,
жадувам щастие, жадувам радост…

ВЯРА

Една моя грейнала мечта угасна:
сякаш беше малка птичка - счупи си крилцето…
Една хубава надежда ми умря в сърцето,
но не стихна мойта песен многогласна.

Че душата ми е с вяра закърмена
и е везана с мечти, съзвучия и краски,
че жадувам за любов, за щастие и ласки
и за слънцето да пея съм родена…

Нека пак да бъдат хората жестоки,
нека да повехнат скъпите надежди.
Мойта цветна младост в слънчеви одежди
с вяра ще преброди бездните дълбоки!

——————————

в. „Литературен час”, г. 7, 8.05.1935 г.