СТИХОВЕ

Стоян Олчев

***

Отпуснах вече примирен ръка:
не чакам нищо, - нищо не желая. -
Въртя на пръсти твоята халка
и твоя път сред спомени гадая.
Ръцете ми са като блед янтар,
очите ми със жалба питат: где си? -
Навън отпява стария звънар
и звън люлее белите завеси.
Пред пруста черни сенки се тълпят -
прелитат спомени като светулки,
а сякаш някой - блед и непознат,
изплита вече траурните люлки.
И аз линея като вечерта
и плача над венчалната ти дреха:
пред мен разпятието на Христа
и сянката на сетнята утеха:
едни уста - без кръв и без привет,
едни очи във мрамор издълбани,
на масата ми избледнял портрет
и рано, рано свехнали бръшляни.


ПЕСЕН

Пада мрак и в глъхналия храм
отзвъниха тихо за вечерня:
тази вечер, като в сън едвам,
аз те спомних в твойта дреха черна:
по възправения кръст на храма
отрази луната огнен сърп -
някой хищно дебнеше ни двама
и пороси безнадеждна скръб.
Ти отмина из далечен път
и забрави много дни честити -
днес очите ти по друг горят,
други пръстен днес ръката кити.
А напразно чакам аз край пруста
и се моля безутешно-сам:
тази вечер - каменна и пуста -
аз те спомних като в сън едвам.


БЕЗНАДЕЖИЕ

От църквата безрадостно звънят,
безрадостен покой крила разпери -
по пътя на деня звезди горят
и пламват бавно пътните фенери.

Студени сенки дебнат околвръст,
като пред ковчега на смъртник спирам -
ръката безнадеждно прави кръст
и сякаш чезна, сякаш сам умирам.

Акациите прецъфтяха веч,
посърнал цвят по стълбите окапва -
не спомняй: всичко е така далеч
и никой вече тебе не очаква.


НА МАЙКА МИ

Сърцето ми се моли и линей
за всички, майко, в своя път що свиха -
днес сянката на странен полюлей
сонм ангели в стъклата отразиха.

Аз нямам никого - една си ти
и тебе скоро няма да те има -
ще тънат в черно пътните врати,
край скъсан некролог със твойто име.

В стъклата кървав месец ще искри
и сиви мрежи паяк ще изниже -
една любов без шум ще догори
сред тъмните цветя на много грижи.

Но аз не ще обърна взор назад
да видя нашите случайни срещи -
край мене безутешно ще горят
на твоя спомен - траурните свещи.

И в онзи час вечерната звезда
във моя поглед, майко, ще се вгледа,
че утре - знай - край твоята следа
ще падна сам - в разгром или в победа.


БЕЗПЪТНИЦА

Градът издига цветни знамена,
луната мрежи от сребро изплита -
аз зная колко много си честита
сред тази малка горестна страна.

Подхвърляш ловко своята стрела
към тез, - що някога те развенчаха -
косите ти в съблазън побеляха
и погледа ти гасне сред мъгла.

Защо отмина сребърния град
и в пътя на безпътието свърна? -
Пред тебе веч градината посърна
и с крясък черни прилепи летят.

Напразно ще очакваш светъл ден
и шумен кръг от весели другари -
часовника над тебе ще удари
с въздишката на запад притъмен.

——————————

сп. „Листопад”, г. 5, кн. 1, 1923-1924 г.