ЕДИН ОТ НАЙ-РАННИТЕ МИ СПОМЕНИ

Ангел Каралийчев

Харманът е чисто преметен. Дядо Ангел е изкарал колата пред черницата, извадил е едното колело и нещо чука, нещо дяла. Стяга колата за снопи. Зад гърба му са разхвърляни теслата, свределът.

Без да ме забележи старецът, аз грабнах теслата и се затекох към старата комбалка, която ни раждаше топчести сливи, черни като зърна от абаносова броеница.

Под нея по вършитба диреха сянка дядовите воловци, затънали до гърди в хармана, задъхани от умора и жега.

Щом стигнах до дънера на дървото, аз замахнах и захванах да го удрям с острието на теслата. Нараних кората на две-три места. Неусетно някой грабна теслата от ръцете ми. Извих очи нагоре и гледам: дядо.

- Защо биеш комбалката?

- Сека я - отвърнах аз и почнах да мигам.

- Какво ще правиш от нея?

- Кола за снопи.

- Друг път да не удряш дървото! - строго рече дядо и ми се закани с пръст.

- Защо?

- Защото го боли и ще плаче.

- Ами, ще плаче… Че то нали не е живо?

- Живо е то, живо е. Ще видиш какви жълти сълзи ще потекат от раните му по-подир.

И наистина, там, където бях наранил кората на дървото, подир два-три дни се появи клей, също като пчелен мед. С него сливата излекува раните, нанесени от моята детска ръка. Тогава бях много малък и не знаех още Езоповата басня за дъба и свинята, която със зурлата си подравяла корените му.

Не ми беше ясно, че на дърветата, които ни дават плодове, трябва да се отплащаме с обич и благодарност.