РАННИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ЧАСТ IV (1991)

Роман Кисьов

ПОЕТЪТ

Вие казвате:
Това е най-бездейният и мързелив човек,
когото някога сме срещали. Виждаме го
от години неподвижен да стои
под едно дърво,
като че сам превърнал се в дърво,
но без листа и плодове.
Питаме се, за какво живее!

Аз ви казвам:
Това е най-активният човек.
Истина ви казвам -
той действува чрез бездействието
и говори чрез безмълвието.
Словата му не ще дочуят тези,
които слушат, но не чуват.
И плодовете му не ще откъснат тези,
които гледат, но не виждат.
Както и не виждат, че дървото,
под което той стои,
е в действителност
дървото Бодхи.*

1991

_________

* (санскр.) Букв. „Просветление”или „Пробуждане”.
В Далечния Изток - Свещено дърво, дърво на познанието.


***

- Колко хубаво! - каза първият срещнат,
на когото показах картината си…

- Колко хубаво! - повтори той,
съзерцавайки я дълго,

а после бавно отмина,
опипвайки предпазливо пред себе си
с една ръка,
а с другата - почуквайки с тояжка.

1991


***

И до днес не мога да забравя
усмивката върху лицето на мъртвия -
щастлива усмивка.

Възможно е
ковчегът, в който го погребахме,
да е бил Ноев.

1991


ЧУДОТО

В детството ми, някога,
възрастните често казваха:
„Чудото спохожда хората
винаги непредполагано.
То блести и озарява
всичко, до което се докосне
и изчезва също тъй внезапно,
както се е появило…”

С погледа си доверчив, по детски,
аз невиждащо се взирах -
Чудото да не пропусна…

Минаха години, ах, години,
ала аз все тъй стоя -
вкаменен, безмълвен,
със очи от взиране изтекли -
във очакване на Чудото.
Птици над главата ми се стрелкат,
реки текат забързано край мен,
задъхани коли бръмчат
по тъмните асфалтови артерии…
Светът се движи шеметно,
бълбука, ври, клокочи
като надигащ се вулкан.
А аз - безсилен в своето очакване -
не мога да пристъпя,
не мога крачка да направя -
да не пропусна оня миг
на Чудото…

Ах, как не се досетих,
как не проумях,
че цялото това съществование -
животът ми -
е Чудото, което чакам!

1991


ВТОРИЯТ ПОТОП

От самото си раждане аз роня сълзи.
От самото си раждане оплаквам
този грешен свят.
От първата си глътка живот неистово плача
и от бездънните ми очи,
като от непресъхващ извор,
избликват потоци сълзи,
които с течение на времето - колкото повече
израствам и възмъжавам - се превръщат в реки,
които с течение на времето - колкото повече
узрявам - се превръщат в морета,
които с течение на времето - колкото повече
остарявам - се превръщат в океани,
които в мига, когато издъхвам,
ще залеят света.

1991


В СЪРЦЕТО МИ ВАЛИ…

В сърцето ми вали…
Пороен дъжд вали
във моето сърце.
Вали
вече десет,
двадесет,
тридесет години…

Но едва сега разбрах,
че това не е дъжд. -
Това са сълзите на Христос,
които измиват постепенно
греховете ми.

1991


ВИЖДАШ ЛИ?

Виждаш ли гредата в моето око,
заседнала на дъното на моята зеница,
деформирайки съвършения й диаметър
в елипса, в триъгълник,
в египетска четвърта пирамида,
в полов орган на жена, в ябълка червива,
в похотлив език,
в тридесет блестящи сребърника?!…

Животът ми е изкривена сфера.
От самото ми раждане
някой е сложил дланта си
върху третото мое око -
Къде си, Светлина?

Прости ми, Господи!
Прости на мене - сламката
във Твоето Всевиждащо Око!

1991


ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ

„Ето, стоя пред вратата и хлопам:
ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата,
ще вляза при него и ще вечерям с него,
и той с Мене.”

Откровение - 3:20

Ти чу гласа Му
и отвори.
Той влезе. И с Него
още единадесет…
Вечерята започна.
Но не бързай да се радваш!…
И не бързай да ядеш от хляба,
и от виното да пиеш!
Трябва първо да узнаеш кой си:
Дали си някой Петър - ще се отречеш ли
три пъти, преди да е пропял петел?…
Или си някой Юда - ще извършиш ли
коварното предателство с целувка?
О, ако узнаеш, че си Юда,
ще можеш ли да промениш Съдбата?
Опитай!
Нали все някой ще е Юда -
за да се сбъдне писаното…

1991


ВОИНИТЕ НА САМУИЛ

„Каза му Иисус: Аз съм пътят
и истината и животът…”

Св. Ев. Иоана - 14:6

Аз съм Самуил.
Аз съм и Василий.
Сам на себе си противник,
в битка със самия себе си,
станал пленник на самия себе си,
ослепих едното си око.
Другото оставих,
за да посочвам Пътя на онези,
които безразсъдно, с двете си ръце,
сами избодоха и двете си очи.
И сега слепци се лутат във живота.

1991


ЛЮБОВ

Сега аз скърбя.
Скърбя безутешно.
Скърбя,
но не за убитите по света,
а за техните убийци.
Скърбя,
но не за ограбените по света,
а за техните крадци.
Скърбя,
но не за измамените по света,
а за техните лъжци.
Сега аз скърбя.
Скърбя безутешно.
Скърбя,
защото виждам как над всички тях
като дамоклев меч виси,
непоправима,
Страшната присъда.

1991


***

Угасна есента.
Натежаха плодовете,
които никой не откъсна.
От толкова безплодни мисли
натежа и моята глава.
Листата капеха,
отронваха се плодовете…
Презряла, наедряла, натежала,
отрони се главата ми от раменете.
Отрони се и тупна на земята
ведно със плодовете.
Затрупа ги снегът.
Разпръснаха се в почвата,
засети, всички семена
и всички мои мисли, от които
през пролетта
покълна Гетсиманската градина.

1991


ВРЪХ

Изкачвах дълго планината -
борих се със склоновете стръмни,
преодолявах преспи и лавини,
падах и отново ставах -
и ето ме най-сетне на върха.

О, жестока безграничност!
О, сурова красота!

Сега - тъй близо до небето -
докосвам облаците със ръце
и с поглед търся Бога:
- Кажи ми, кой съм аз?

- Аз… Аз…- ехото ми отговаря.

1991