Борис Василев

Из книгата „Юнаци веселяци” (1938)

Седми ден Гошко се мята от пневмония. Лекарят и днес му сложи инжекция, каза, че вече чака кризата, па си излезе замислен.
Връх дебелия сняг се плъзгаха последните лъчи на слънцето. Стаята притъмняваше. В стария иконостас трепкаше кандилце. Гошовата майка падна пред него и дигна отчаяно ръце:
- Богородичке, майчице света, спаси чедото ми! Дари му здраве!
В другата стая старите отделяха късове за коледните гостби и високо гълчаха. Майката стана, отри сълзите си и сложи ръка на Гошовото чело. Той трепна и повдигна тежки клепачи:
- Мамо, довечера ли ще се роди дядо Господ?
- Довечера, сине, довечера! Нали утре е Коледа?
Гошо нищо не разбра. Клепачите насила покриха черните му очи. Само тежкото дишане показваше, че е още жив. Така дойде нощта.
Дядото запали бъдника. Всички се навечеряха, раздигнаха трапезата. Майката не мръдна от леглото на своята рожба. Другите си легнаха. Къщата се изпълни с хъркане и зловеща тишина. Далече някъде завиваше изплашено куче и пак всичко затихваше. Майката стана и сложи ледена кърпа на Гошовото чело.
Гошко отвори очи:
- Мамо, никога не ми е било толкова тежко. Ще оздравея ли?
- Щеш, синко, щеш! Тази вечер Света Богородица дарува здраве на всички болни, като тебе. Утре и ти ще тичаш по снега…
- Ами тръгнаха ли колдарите? Дохождаха ли у дома?
- Рано е още, Гошко! Нали знаеш, че тръгват посред нощ?
- Знам. Искам да ги пуснеш при мене. Да ги погледам малко.
- Ще ги пусна, чедо. Няма да забравя.
Гошо тъжно се усмихна и загуби съзнание. Майка му отново коленичи пред кандилото. Пламъкът осветяваше ликовете на светиите. Майката беше впила поглед в тях и шепнеше, шепнеше…
А в това време на Гошковото чело за първи път се появиха капчици. Майка му видя и примря. Божичко, остави ми детето. Майчице света, утре е такъв празник. Смили се!…
- Гошо, Гошенце, миличък на мама - наведе се тя над него.
Ала Гошко не чуваше нищо. На бузките му играеше лека усмивка. Той и другарчетата му бяха спрели пред грамаден стъклен палат на небето. Вътре гореше слънцето. Всички мижаха, но виждаха блясъка и дружно пееха:
- Бог се роди, Коледале…
Пред вратите застанаха два едри ангела с пръсти на уста:
- Шшшшшшт, мълчете. Той ви чу и иде - пошепнаха ангелите.
Показа се чудно хубаво момченце. Съвсем малко, а пък стои правичко. Под дрехичката му се подават розови, боси крачета.
- Много ми се радвате. Какво да ви даря?
Гошо иска да пристъпи, а краката му са схванати. Насили се и викна:
- Миличък Божичко, дай ми само едно: искам да оздравея…
Долетя песен от много гласове. Ангели обиколиха целия палат. Излезе една майка и взе детенцето на ръце. Гошо изтръпна. Той беше виждал тази хубава майчица. Къде я беше вуждал?
- Аа, на иконите. Света Богородица! Същата!
- Ти позна, Гошко - засмя се Божията майка. - Чух молбата ти и видях колко се радваш на моето момченце. Иди си и бъди вече здрав.
Небето се пропука и Гошко полетя към ледената земя. Писна и се събуди. Над него майка му и татко му бързо го преобличаха.
- Не се плаши, миличък. Изпоти ли се толкова, лошото е минало. Само се увивай, че си още влажен! - погали го майка му.
Гошо впи поглед в тавана.
Дали наистина ходи на небето? Дядо Господ ли беше това момченце? и как е паднал през керемидите на леглото? - Чудно!
Неочаквано от снежната дълбочина долетя първият радостен вик:
- Коо-ле-даа! О-хо-хо-хооо! Коо-ле-даа!…
Младият Бог наистина се беше родил.
Земята се люлееше от кучешки лай и трескава радост. Гошовата майка притича, надникна през прозорчето и рече:
- Влязоха в двора! Цяла върволица коледари! Ето ги!
Бързо отвори вратата и край Гошко се наредиха другари с дебели ръкавици, с качулки, нашарени от снежинки. Заедно с тях нахълта снежният хлад на коледната нощ.
- Коле-да-а, Гошко! Ставай! - затупаха го отвред.
Болният се надигна, загледа ги и се усети съвсем здрав.
- Дари ги, мамо! Много ги дари! Всички бяхме горе, на небето. Заедно изпросихме моето здраве - каза той и с блага усмивка обгърна другарите си.
Майка му го загледа учудено. Не го разбра, но отрупа коледарите с дарове и ги изпрати. Когато се върна, Гошко и дядо му се смееха с глас…
Далечината ечеше от непрестанен вик. Нощта се бореше с най-силния зимен празник, който обхождаше къщите. Той вече беше споходил тоя дом и беше донесъл безгранична радост: Гошковото здраве!…