Борис Василев

Из книгата „Юнаци веселяци” (1938)

Огладнял Манго, така огладнял, че коремът за гърба му се залепил и очите му заслепели. А където и да иде, кучетата го вардят и хокат, че искал без труд да се храни, от мързел да живее.
Какво да прави? Седнал, мислил, мислил и намислил.
Било тъкмо по жътва. Отишъл в едно село, влязъл в най-богатия двор и отдалеч викнал:
- Варди кучетата, господарю. Не ида по просия. Сам ще видиш, че е грехота така да ме посрещаш.
Стопанинът нахокал кучетата и засмяно подхванал:
- Е, хайде, добре дошъл, Манго. Думай сега!
- Дойдох да се условя слуга, господарю. По къщата познах, че имотът ти граници няма, а сега всеки земеделец за работници земята рови. Те, това е.
- Ама ти ли слуга да станеш, Манго? Остави холан. Циганин работи ли? Нему дарбата е огнива да клепе и селата да кръстосва.
- Аз не съм като нашите, бащице. Знам и да ора, и да копая. А каква жътва жъна - ум да ти зайде!…
На селянина жътварите били малко. Почесал се по врата, па рекъл:
- Гледай ти. Значи така, а? Тъкмо жените слагат софрата. Да хапнем, че да тръгнем на жътвата. Още днеска ще стане ясно какъв жетвар си ти.
Седнали на трапезата. Ял Манго, ял, и се натоварил така, че коремът му изхвръкнал, като коремите на ония жътвари, гдето цвъртят лете по житата. Едвам станал от яденето, па веднага се провикнал:
- Къде са сърповете? За мене най-големият искам да оставите, хей!
Прихнали да се смеят всичките и му подали най-големия сърп.
Качили се на каруцата и тръгнали за полето. Манго седнал на петите си, хванал се за канатите на колата и щом конете позапрат, току подскочи и стисне сърпа:
- Тая ли е нивата? Казвайте, братя, че не мога да търпя.
Брее! В чудо се видели и стопанинът, и помагачите му. Такъв работник за първи път срещали. Само го успкоявали и подкарвали конете да тичат.
На един завой Манго неочаквано викнал:
- Тая ли е? Познах я вече! - скочил от колата и завъртял сърпа.
Скочил и стопанинът изплашено:
- Стой бе, Манго. Нивата е чужда. Лошо ще стане, а-а-а!
- Чужда, не чужда, не мога ни минутка да чакам. От снощи нищо не съм работил. Сърцето ми се пука.
Едвам го укротили и качили пак на каруцата. Почнали със страх да го поглеждат. Ако кара тъй, десет души не могат свари да му връзват снопите. Шега ли е?
А стопанинът се подсмивал и доволно приглаждал мустаците.
Стигнали нивата. Скочил Манго с големия сърп, запретнал ръкави чак над лактите, застъпил постата, но едвам светнал еднъж-дваж сърпа, паднал на корема си, свил се на кълбо.
- Олеле, майчице, умирам! Отивам си без време!
- Стой, не думай бе, Манго. Какво ти е? Къде те боли? - притичал изплашено стопанинът.
- Сърце ме гризе, татенце. Сърце ще ме откъсне. Усещам си.
- Хайде, хайде. Не се плаши толкова. Ще мине.
- И аз знам, че ще мине, бащице, ама дордето мине… Стара болка е тя. Редия си ми е мене. За първи път не ме хваща-а-а-а…
- Така ли? Че кога те е хващала друг път?
- Вчера ме пусна, днеска пак ме сграби. И върти, гризе. О-ох!
- Брей, че то много честа редня!
- Не е честа, господрю. Само дванки пъти в годината ме лови.
- Само дванки пъти в годината? Блазе ти тогава. Кой от нас два пъти в годината не полегва? Попъшка ден-два, па видиш, повлече пак гърбината, като охлюв. Така е!
- А с мене е инак, ин-а-к! Мене ден-два не държи. Олеле-е-е…
- А че колко те държи бе, Манго?
- Само дванки пъти ме хваща, ама по… ама по шест месеца ме държи, годподарю. Нито ден по-малко, бащице.
- Какво? Дванки пъти в годината, и по шест месеца? И си седнал слуга да се уславяш? Че кога ще работиш ти? Кога ще работиш? - подскочил стопанинът и изпуснал сърпа си от почуда.
Манго следил изотдоле с едно око какво става. Не можал да се сдържи и прихнал, та се изсмял с всичка сила. Прихнали след него и другите работници, та се развалила цялата играчка.
Стопанинът полудял от яд, спуснал се към люлката да измъкне едната й подпора и с нея да нагости болника, но дордето да свари, Манго прелетял синурите и се намерил на пътя.
Иди го стигни вече.
Цял ден се разкарвал по сенките, пил вода по изворите и чешмите, да му спадне корема, а на другия ден кацнал в ново село.
Време било и там да се услови на работа…