Иван Бунин

превод: Стойчо Маджарски

***
Нощ студена е навън,
(вие зъл мистрал).
Голи хълми, блясък, звън
дворът е побрал.

Златна, кротка светлина
редом с мен лежи.
Под огромната луна
двама с Бог тъжим.

Как от скръб се уморих,
знае само Той.
Скръб, която дълго крих…
Блясък, студ и вой.

***
Облаците - призрачни руини,
никнат във простора златносин.
Вечерта звъни със тъжни струни,
а в дома си аз съм сам самин.

И въздиша тихо полюлеят,
и със крачките ми стене в такт…
А далече зарева се сливат -
иде нощ с безсмъртна красота.

***
Ще си отида някой ден,
а в стаята сред пустота
скамейка, маса - мир свещен,
ще глъхне с древна красота.

И пак в копринена мъгла,
по светлосиния таван,
ще пърхат пъстрите крила
на пеперудения блян.

И пак бездънното небе
прозореца ми ще гребе
и ще превръща пак във рай
морето своя син безкрай.

***
Изгрей, о, Нощ, на стръмния си трон,
звездите да потънат в твойта бездна,
та в тази битка със мъглата звездна
водата да забрави своя стон.

А в храма, под вселенския покров,
ще дойда аз с молбата си печална:
ти докосни, о, Нощ, с ръка пасхална
челото ми със Божи благослов.

Съдбата твърде щедро ме дари,
видения люляха ме безмерно,
но ти с роса от расото си черно,
полей душата ми да не гори.