ВДЪН ГОРИТЕ ТИЛИЛЕЙСКИ…
Вдън горите тилилейски, неизвестно къде, живеела странна старица, която умеела да лети на метла. Къщурката й била на кокоши крака, но не се знаеше дали този дом може да пляска с криле, да кудкудяка или да снася яйца. Стените на жилището били построени със сладкиши, каквито се продават в магазините. Братче и сестриче опитали веднъж да отмъкнат две-три шоколадени тухлички. Стопанката ги хванала на местопрестъплението и…
Никой не каза какво се бе случило по-нататък. Сврачето научи историята дотук, когато снега се топеше и потоците заливаха пътеките. Свраките чакаха водата да се отдръпне и бъбреха какво ли не, чуто - недочуто.
Любознателната птичка ги разпитваше настойчиво, но не разбра повече. Сойките също не знаеха много. Те потвърдиха, че далеч в гората, има някакво загадъчно место, но не бяха виждали човек да хвърчи с метла.
Сврачето изясни криво-ляво новината и я съобщи под секрет на Синигерчето. Крилатият певец не спа цяла нощ. Той мислеше с тревога за старицата, която прелита над дърветата. Ако всички хора се научеха да правят това, над гората щеше да стане тясно…
Двамата приятели решиха, че най-добре ще узнаят за братчето и сестричето, ако отидат на място. Възрастните не посочваха пътя за чудната гора, но Сврачето си мислеше, че тя не е толкова далеч. Хубаво бе да поканят още някой за компания, но се колебаеха в избора. Заекът щеше да примира от страх, докато се лутат в по-затънтените райони. За това пък Катерицата, която прескача от клон на клон, бе подходяща.
Поеха на път в слънчев ден, когато птиците почистваха гнездата си. Дългоопашатата приятелка, ги чакаше на високо дърво над пътеката. Насочиха се там, където гората бе най-гъста. Сврачето излетя нагоре и видя, че в дясно преминава река, а от ляво се проточва влакова линия.
Известно време се движеха в познат район. Светлината се промъкваше между голите клони и огряваше миналогодишните листа. После попаднаха в борова гора, с гъста зеленина и видимостта стана по-трудна. Спряха да обсъдят маршрута, но ги стреснаха силни удари. Сврачето се шмугна на разузнаване и забеляза пъстър кълвач, който разбиваше шишарка, останала от зимата. Дългият му клюн изваждаше ловко семенцата и той ги поглъщаше като бонбони.
Сврачето не бе сигурно дали вдън горите тилилейски живеят кълвачи, но ако имаше, роднините му щяха да знаят.
Пътешествениците се спуснаха по-ниско и преминаваха по-кратки разстояния. Дърветата ставаха по-високи, а сянката под тях - по-гъста. Върховете на боровете се поклащаха от вятъра, но под тях бе тихо.
- Може би наближаваме… - пошушна Сврачето, оглеждайки се.
- Ще видим ли къщичката на кокоши крака? - запита Катеричката.
- Ще познаем къде е по дима на комина! - заяви уверено Сврачето.
Катеричката и Синигерчето не знаеха как мирише пушека, но Сврачето бе наясно, защото бе ходило на Нова година в града.
Те изминаха известно разстояние и отново спряха. Здрачът бе по-силен, а между стволовете се простираха неподвижни локви. Пътешествениците умуваха дали да слязат още по-ниско, когато в просеката помръдна голямо кафяво куче. То душеше залятата с вода пътека. Зад него се появи мъж, стиснал тояжка.
- Не е ловец! - каза Сврачето. - Ловците носят пушките си на рамо и не се подпират с тях!
Известието бе радостно за Синигерчето, но следващата констатация не бе толкова приятна:
- Още не сме попаднали там, закъдето тръгнахме - поклати глава Сврачето. - В онези места не споменават за ловци и за кучета…
„Колко е образован!”, погледна го Катеричката.
Продължиха нататък. Сврачето напредваше смело в полумрака, а спътниците му, въпреки опасенията, не изоставаха.
- Тра-а-с! Тра-а-с! - долетя силен шум.
Те застинаха на място. Звуците идваха неизвестно от къде и като че разлюляваха гората.
- Ако е старицата, която лети на метла?!… - запита обезпокоено Синигерчето.
- Дръжте се здраво, да не ни измете от клона! - предупреди Катеричката.
Те се вкопчиха в дървото. Стояха така няколко минути, но никой не се появи.
- Чакайте ме тук! - каза Сврачето и се стрелна към върховете. Слънцето го заслепи, но то прелетя над кичестите чадъри със затворени очи.
Силните удари ставаха все по-ясни. Малкият разузнавач видя, че гъстата гора завършва недалеч, а след това откри и причинителя на странните звуци. Беше едър мъж, приведен над лежащо дърво. Разсичаше го на късове с тежка брадва. Трясъкът се носеше из гората. В страни чакаха каручка и кон. Впрегнатото животно душеше търпеливо миналогодишната трева.
- Ох! - въздъхна Сврачето и полетя към приятелите си.
- Не обичам дървосекачите! - намръщи се Синигерчето. - Някоя птичка ще остане без гнездо!…
- Или някое семейство без хралупа… - допълни Катеричката.
Те заобиколиха мястото и видяха как гледката се променя. Сумрачните борове отстъпиха, а дърветата пред тях оредяваха. Краят на гората бе близо и зад нея се простираше широко поле. Далеч, обвити в лека мъгла, се движеха автомобили. Край реката се полюляваха струйки дим. Към тях поеха каручката, натоварена с дърва и човека с брадвата.
- Не е в тази посока! - заключи Сврачето. - Не е и на юг, иначе прелетните птици щяха да съчинят песен за там…
- Остават другите направления, противоположни помежду си - съобрази Катеричката.
- В ляво има гора, на онова възвишение… - посочи Синигерът.
- Далеч е - каза сврачето. - Ако беше по-близо, някой щеше да ни изпревари…
- А братчето и сестричето от приказката?… - поинтересува се Синигерчето.
- Сигурно са още при старицата, освен ако тя не яхнала метлата и не ги е върнала у дома! - беше категорично Сврачето. - Но за това щеше да се знае!
Те постояха минута-две, после бавно тръгнаха назад. Вървяха без да говорят, а и на обратния път нямаше нищо страшно. Сврачето хвърчеше и мислеше, че през лятото крилата му ще укрепнат и тогава ще опита отново да потърси горите тилилейски в по-далечна посока…
