ОТМИНА МОЙТА ДВАДЕСЕТА ЕСЕН…

Димитър Сотиров

***

Из цикъла „София”

Отмина мойта двадесета есен
ведно със сетните ята на юг,
но старата ми скръб остана тук,
като врабчетата под тая стряха.
Стоя във тая глуха празна стая
и гледам вънка приказния сняг -
пред мен възкръсва миналото пак,
дошло ведно с снежинките от рая.
О, днес след толкоз минали страдания,
защо не съм аз пак онуй дете,
което, скрито в своя мир, чете
по книгата на своите мечтания
и сляпо вярва в обичта на хората,
и вижда само тяхното добро,
а нощем, като ангелско крило,
сънят го носи бавно към просторите?
С какво ще ме закърмят тия книги,
в които грей един нечуван свят -
и тоз огромен, чужд за мене град,
във който няма нигде, нигде близки?
Ще се завърна в нашта родна къща -
тя спи под друго ледено небе,
но пак ще стана ли онуй дете,
пред чийто взори радостта прегръща
там всеки миг със своите ръце?…

——————————

в. „Литературен глас”, г. 3, 29.02.1931 г.


ПРОЛЕТЕН ДЪЖД

Аз съм дъжд, аз съм пролетен дъжд,
който нежно звъни по стъклата,
гали с майчински пръсти земята
и пои светлокъдрата ръж.

Мойте мисли са сребърни капки,
те се късат от топлата вис
и нашепват възторга лъчист,
който дреме под бедните шатри.

О, разкъсайте вашата скръб,
както вятъра тежкия облак,
прегърнете наново възторга -
да люлее той вашата гръд.

Няма мъка днес, има надежда,
ето, спуща тя бяло крило -
кълни скрито в земята добро
и събужда се всяка сърдечност!

Аз съм дъжд, аз съм тихия дъжд,
който нежно звъни по стъклата,
буди с майчински шепот сърцата
и пои светлокъдрата ръж.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 3, 30.05.1931 г.


ПРОЛЕТНО ПИСМО

От тук ти пращам моя тих привет,
ухаещ на равнец и горски здравец
и помня още святия обет
на нашта сетна пламенна раздяла.

Ти питаш как минават мойте дни
сред тия прости, но сърдечни хора; -
повярвай ми, днес сякаш по тежи
над мен скръбта им черна и ме трови.

Сега е слязла тука пролетта
и пее своите сърдечни рими,
но в нашите забравени сърца
е още дълга и спокойна зима.

И тъй е тъжно днес сред тез села,
в тях няма веч онази романтичност
и тия чудно сини небеса
ми спомнят само твоя взор усмихнат.

Но ти не чакай да се върна пак
при теб, напуснал тия прости хора,
днес моята любов е дом за тях,
с врати през всички, всички дни разтворени.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 4, 20.12.1931 г.


ВЪЗТОРГ

Сега аз искам да напиша
най-хубавите стихове.
Сега във моето сърце
умира сетното затишие.

Душата ми е днеска вихър,
дошел ведно със пролетта
и свойте пролетни крила
размахва във нечуван ритъм.

Възторг, ти впиваш свойте пламнали
уста във мен и чувствам как
във тоя неочакван час
ликуват в мен сърдечни дяволи!

И аз летя със смях безумен,
сега съм пръст и небеса -
изчезва всичко - вечността
ме гледа с своя поглед влюбен.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 5, 26.03.1933 г.