Калоян Блажев

Пътуването на Хесе в етапите от човешката история намира своя израз в творбите му. Ако “детският ” период при него са романтичните разкази, приказки, стихотворения и романи”, “пубертетът” - “Демиан”, “младостта” - “Сидхарта”, а годините на ранната зрялост - “Степният вълк”, то късната зрялост в творчеството му е “Нарцис и Голдмунд”.

Мъдростта на старостта и подготовката за вечното бъдеще в отвъдното са изразени в последвалите “Пътуване към Изтока” и “Играта на стъклени перли”. В безвремието или още извънвремието, чиито наченки са в “Сидхарта” и в “магическия театър” в “Степният вълк”, се развива действието в последните му три книги.

През пролетта на 1927 г. Хесе започва да пише една различна творба, която, по неговите думи, се стреми към постигането на равновесие между дух и ерос - романа “Нарцис и Голдмунд”. По това време той окончателно е скъсал връзките си с Германия, установил се е трайно като отшелник в Монтаньола, Швейцария, започнал е да се занимава и с рисуване, издал е “Демиан”, “Сидхарта” и “Курортист”, написал е “Степният вълк” и “Нюрнбергско пътуване” и е получил международна известност.

Приключил е вторият му /краткотраен/ брак с певицата Рут Венгер и поддържа кореспонденция със специалистката по история на изкуството Нинон Ауслендер, тогава все още омъжена за карикатуриста Б. Ф. Долбин. Здравето на вече 50-годишния писател е влошено, той е физически изтощен, страда от възпаление на очните канали, от болки в тялото и висока температура. Работи до късно през нощта, спи до късно през деня и не допуска никой да го безпокои. В една нощ на 1929 г. завършва романа, без да подозира, че той ще стане една от най-популярните му книги.

Поредният му литературен експеримент е след реалността в древна Индия /”Сидхарта”/ и в следвоенна Германия / “Степният вълк”/ да напише роман, в който действието се развива в Средновековието. Така остава верен на примера на писателите - романтици с техния афинитет към тази епоха и с високата им оценка за нея.

Но бягство ли е това от съвременните проблеми или отговор на призива на Новалис в есето му “Християнството или Европа”: “Всичките ви опори ще бъдат твърде слаби, ако вашата държава запази тежнението си към земята, но свържете я чрез някакво по-висше въжделение с небесните висини, дайте й някакво отношение към мирозданието, и тогава ще имате една неуморна пружина и усилията ви ще бъдат богато възнаградени. Към историята ви препращам аз, потърсете в нейното развитие подобни периоди и се научете да използвате магическата пръчка на аналогията.”?

Очевидно е, че Хесе пристъпва към един отминал исторически период именно с тази цел - да види великото и неповторимото в него, но и да открие аналогиите със съвременността в Европа в първата половина на 20 век и да я представи в общочовешки контекст.

Писателят предварително е наясно, че в неговото кипящо от низки страсти и жестоки противоречия бездуховно време обръщането към историята може да му донесе и неодобрение.

В есето си “За добрите и лошите критици”от 1930 г. той подлага на саркастична критика немските литературни критици, включително и тези, които анализират произведенията му: “Друго “бягство”, което в наши дни е ненавиждано от злободневната критика, е така нареченото “бягство в миналото”.

Щом писателят напише нещо, което е твърде отдалечено от модните и спортни съобщения, щом той отстъпи от належащите моментни въпроси и пристъпи към общочовешките проблеми, когато той потърси един период в историята или едно надхвърлящо рамките на историята поетично безвремие, срещу него се предявява упрекът, че той “бяга” от своето време.

Така Гьоте е “избягал” към “Гьоц” и “Ифигения”, вместо да ни информира за проблемите на франкфурските и ваймарските бюргери”. По този начин Хесе за пореден път доказва, че не се съобразява с модата и със съвременните му обществени схващания и следва единствено пътя към себе си.

Като пренася времето на действието в миналото, той изразява и своето негативно отношение към съвременността и й противопоставя духовността на някогашната християнска Европа. Защото в живота в Германия между двете световни войни той не открива нито стремеж към възвишеност, нито към съвършенство в изкуството.

В творческата биография на Хесе “Нарцис и Голдмунд” не е първото му обръщане към Средновековието. В романа си “Под колелото” /1906/, в който пресъздава впечатленията от престоя си в семинарията “Маулброн”, присъства като метафора средновековният уред за мъчения - колелото.

С него е сравнена унифициращата и смазваща индивида прусашка училищна система, която младият възпитаник Ханс Рибентроп не може да понесе и се самоубива. Едва по-късно, след кризата на личността, Хесе започва да разбира по-дълбоко идеите на Новалис и осъзнава напълно значението на Средновековието като епоха на християнската култура.

В зрелия си период писателят вече е усвоил “магическото” мислене, благодарение на което осъществява мечтата си да размества времето и пространството като кулиси, да пренася героите си в различни епохи и да прехвърля характеристиките на една епоха към друга въз основа на констатираните аналогии.

Така той създава в “Нарцис и Голдмунд” нещо ново - поетичното безвремие, за което споменава в есето си “За добрите и лошите критици” и в което се съчетават минало, настояще и бъдеще.

Както цялото творчество на Хесе, романът “Нарцис и Голдмунд” е изграден на полярния принцип дух - материя, които ту са в противоборство, ту взаимно се допълват. Нарцис е цистериански монах, учен и преподавател, а Голдмунд идва в манастира като послушник. Между тях се заражда приятелство, което се изразява в духовни разговори за религия и изкуство.

Нарцис разбира, че призванието на Голдмунд е да стане творец и го довежда до прозрение за това. В резултат ученикът избягва от манастира и започва да странства из средновековна Германия. По пътя си той завързва много случайни връзки с жени, събира богати впечатления и за кратко отсяда в една работилница в голям град, където изучава дърворезбарския занаят.

Но Голдмунд отхвърля предложението на своя учител да стане майстор и да се установи да работи при него, тъй като не приема бюргерския начин на живот. След много драматични перипетии накрая той се връща в манастира, на който Нарцис вече е абат, там създава своите забележителни творби на християнска тема и умира.

Житейският път на Нарцис е праволинеен и посветен на служба на Бога, а Голдмунд се лута в земния свят в търсене на себе си и на призванието си и в известна степен се оформя като богоборец. Главните герои са двете страни, съставляващи “Аза” на средновековния човек.

Тандемът Нарцис - Голдмунд като опозиционна двойка отразява дуализма в начина на мислене и в манталитета на хората в Средновековието, противостоенето между духовното и светското. Някои изследователи на Хесе смятат, че прототипите им са двама бележити средновековни интелектуалци - монахът Тома Аквински и поетът Франсоа Вийон.

Главната идея в романа е, че земното начало може да бъде оплодено само от духа, така както Голдмунд става голям средновековен творец благодарение на влиянието на духовника Нарцис.

Въпреки че фабулата се развива на фона на Възходящото Средновековие, романът не може да се нарече исторически, макар че притежава такива характеристики. Главната отправна точка за датирането на събитията в книгата е описаната чумна епидемия, която покосява Европа през 14 век. Писателят умишлено избягва историческата конкретност, защото иска да надскочи времевите граници и в този смисъл Средновековието му дава творческа свобода.

Както отбелязва немският критик Рудолф Шнайдер, рамката на безвремието се оказва не бягство от съвременната проблематика, а възможност именно тази проблематика да бъде представена чрез примери.

Той пише: “Монахът Нарцис и избягалият манастирски послушник Голдмунд не живеят в своето време, а във времето на писателя. Диалогът между бягството от света и светското, който те водят, е всъщност вътрешен монолог, разделен между двама души. Това е монолог на един писател от обществото на късното бюргерство.”

“Нарцис и Голдмунд” има голям успех сред читателите, но критиците дават различни оценки за нея. Преобладават мненията, че тя е връх в епичното повествователно изкуство. Ернст Роберт Курциус се произнася за романа като “за една чудесна пъстра картина от немското Средновековие”, в която се претапят романтизъм и реализъм.”

Според него “Нито една друга творба на Хесе няма по-голямо основание за това да бъде причислена към немските литературни творби. Това е една напълно немска книга, недокосната от изкушенията на Изтока, които са владели над писателя по онова време.”

А биографът на писателя Айке Мидел нарича романа “най-популярната книга в Германия”. Изследователят на Хесе Ралф Р. Николай казва, че “Нарцис и Голдмунд” ще продължи да очарова читателите, тъй като “съдържа поетична сила, която по-малко предизвиква интелекта и повече въздейства на сетивата.”

Томас Ман, с когото Хесе поддържа близки приятелски отношения, нарича “Нарцис и Голдмунд” “чудно хубава книга”", но изказва и известно разочарование от романа, характеризирайки го като “парадокс”.

Той пише: “Връзката на този идиличен творец и лирик от Швабия със сферата на виенската еротологична психология, както става ясно в “Нарцис и Голдмунд”, което е изключително своеобразно произведение поради своята чистота и оригиналност, се явява един духовен парадокс от най-очарователен вид.”

Двойките герои са характерни за произведенията на писателя - Синклер и Демиан в “Демиан”, Сидхарта и Говинда в “Сидхарта”, Хари Халер и Пабло в “Степният вълк”, Х. Х. и Лео в “Пътуване към Изтока”, Йозеф Кнехт и Десиньори в “Играта на стъклени перли”, Нарцис и Голдмунд в едноименния роман.

Тези двойки са концепционално противопоставени и въпреки това са с афинитет един към друг. Те са като паралели, които в перспективата на времето се сближават и сливат, за да се получи цялостният образ.

Тяхното постепенно приближаване е израз на стремежа да се преодолее пропастта между действителността и идеала, да се премахне границата между тях. Тук наблюдаваме далечен отзвук на Хофмановите два свята, на противоречието между мечта и реалност, което обаче е и двуединство.

У всеки един от двойките герои има сходство с автора, като винаги единият допълва другия , а творческият “аз” на писателя е партньор поотделно и на двамата. Това се отнася и за Нарцис и Голдмунд, които са двете лица на Хесе: на аскета - философ и на твореца, който стига до духа през богатството на сетивността.

В “Курортист” той казва за себе си, че се люшка между природно и духовно, между опит и платонизъм, ред и революция, католицизъм и реформаторски дух.

Но във връзката между Нарцис и Голдмунд има нещо по-различно. Героите в другите двойки се различават по постигнатата степен на самоусъвършенстване и всеки от тях стои повече или на страната на живота, или на страната на духа, но има потенциал да се движи между тях и да преживява и двете области.

Докато в “Нарцис и Голдмунд” световете на природата и на духа са така радикално противопоставени, че героите представляват различни полюси на битието. Тук двойката е поделена между мъжкото и женското начало като земен модел на трансцендентното съвършенство, между китайските ин и янг, които преливат до формата на затворен кръг.

В сегашните издания на романа критиците го определят като най-хубавата и най-дълбоката книга на Херман Хесе.