Теодоси Антонов

Сутринта пропуснах изгрева, мислейки за какво ли не. Това, дето животът ми измина с опънати юзди, не го слагах в сметката - едно нещо обаче държеше съзнанието ми бодро.
Преповтарях го.
Навярно отчуждаването от родната къща започва със загасналото огнище. А у нас по ред причини никой не остана. Не му вървеше на нашия род…
И въпреки избягал от родното място, хвърлил камъка зад гърба си, за да не се върна повече никога, сега бързах за дома. След дългото ми бродене по света сегашното, разяждащо душата странстване на мисли ме завари като притеснено обтегнал се в празното купе на дълбоко провинциален влак човек.
Вече беше невъзможно да заспя. А това, че днес пропуснах да посрещна изгрева, бе най-белият ми яд, макар в този емблематичен ритуал да влагах нещо тържествено, което само аз си знаех и обичах. И за което, ако ме питаха, не можех да обясня.
Излегнал се на седалката с ръце под главата, мярках само хвърчащите отвъд прозореца високи дървета, фабрични комини и електрически стълбове, върхове на голи баири с триангулачни точки, високи сгради сред опушени градове и полегнали между баирите селца. После пак дървета, пак стълбове, комини, хълмове. И громолящи мостове.
Утрото дълго не свършваше, сякаш стъписано от острия вятър. Връхлетял прелитащите край прозореца немирни клони, силно наклонил пушеците на комините, зазвънтял в жиците между стълбовете, вятърът се разпореждаше деспотично с пейзажите, легнали на километри от двете страни на влака. Из съседните купета се разнасяха странни или съвсем популярни мелодии от прозвъняването на недоспали джиесеми. После кънтяха дълги или съвсем кратки словесни обяснения според джоба или потребността на говорещите.
Пътувам, лежа и мисля.
Отвъд релсите, по-близо или по-далеч в полето, росата, благодарение на вятъра, сигурно вече се е вдигнала и косачите се подреждаха за първия откос. Някъде пак там, измежду редките клони на върбите, престаряла птица ще промаха крило, а ниско между дънерите нежно ще писукне яребица, после пърхаща двойка ще поеме незнайна посока. Съвсем близо, до косачите, развъртели мишци, няма как да не пасат спънати с конопени въжета коне, а тези, които не пасат, мърдат уши, бият хълбоците си с опашки, гледат с мокри човешки очи и мислят. Но моите мисли сигурно са по-стройни или тъкмо обратно - съвсем измислени и неправдоподобни.
Притварям очи.
Колко ли пътища и пътеки препускаха от двете страни на небързащия за никъде влак. А аз, кацнал неизменно на своя престарял велосипед, пазя крехко равновесие по тесните като бежов конец пътеки, след това ще завъртя бясно педалите по коларските пътища, ще пренасям велосипеда ту отсам, ту оттам железопътната линия, за да натисна наново педалите и час по-скоро да се видя облакътен на прозореца на преминаващия влак със завихрен от въздушната струя оредял, прошарен перчем. В този момент сигурно пак съм се загледал в косачите. Понякога ще сляза между тях, не, не да работя, аз съм мързелив човек, а така, само да ги попитам близо ли беше онова, моето село, за което чувам, че още не е станало град. А те: не е станало, не е, няма и да стане, ама ти все пак побързай нанатам.
И аз бързам. Бързам да застана онемял насред запустелия двор, да посъбера де що има съчка или дръвце, да наобиколя комшиите, ако някой от тях е останал, и след като не е останал никой, да погледна към комина със старото ново щърково гнездо, с новото старо щърково семейство и след като му се нарадвам, да изкача с наръча съчки грубите каменни стълби, които все така си завършват при изтънялата дървена врата на езлъка. Да прогоня смока от езлъка, опазил къщата през всичките тези не знам колко си години, да нахълтам с премаляло сърце в голямата стая с огнището, а стаята да ме посрещне с мрачната печал на притихналото в безцветна и безплътна пепел огнище. После ще приседна на трикракото прадядово столче и с отронена сълза непохватно ще нахвърлям съчките.
Опушеното котле все така си виси на катранено-черната верига, ще го откача, ще се спусна бързо по каменното стълбище до гъсто обраслия в къпинак бунар, обаче бунарът - пресъхнал. Въртя се с още по-пресъхнало гърло и с мокри като на спънат кон очи из двора, после наново ще възкача каменните стълби, ще окача окаденото котле на катраненочерната верига, едва ще запаля огъня с овлажнения кибрит и приклекнал, ще погледам несигурните в себе си пламъци, за да чуя отдавна забравения шепот на огъня. После леко и заднешком ще изляза и само за миг ще отчета колко бездънни са станали пукнатините по тавана и стените. Спускам се колебливо по стълбата, а там ще се разминем със стария добър смок. И като постоя някое време насред двора, ще се порадвам тъжно на оскъдния пушек, заиграл над комина, и на политналите в кръг стари, нови щъркели.
И уж без повече да бързам, без повече да мисля, със сърце, нагизнало в печал, ще полетя през празното село, през празното поле, за да настигна, все някога, за никъде небързащия влак.
Забравих да хвърля камък зад гърба си.