РОДИНА

Тошо Дончев

Из „Българи от ново време” (2000)

Тази българска общност в Унгария никога не е била и, естествено, и сега не е група на политически емигранти и дисиденти. Връзките между преселниците и родината, а така също между тях и официалните български представителства винаги са били почти безконфликтни и сега те са хармонични. Това обяснява липсата на известната печално-тъгуваща емигрантска психика. Унгария е приятелска страна и лоялността към обществения ред в Унгария не поражда конфликт в ангажираността към родината, респ. към българската държава.

Географската близост между двете страни, неограничаването на пътуванията до родината създават убеждението, че посещението и връщането в родината е всекидневна реалност, зависеща от решението на индивида, което в значителна степен намалява интензивността на носталгията.

Може да се отличат три основни типа атитюди към родината: на онези, които са родени и израсли или поне са прекарали по-голямата част от детството си в България; на родените от ендогамни семейства в Унгария или преселилите се в ранна детска възраст; на родените в Унгария от смесен брак. При последните две групи българското училище има значителна роля за изграждането на атитюди към родината.

За възрастните българи градинари, изселили се през годините на своята младост, родината е конкретна реалност, техният край е част от техния живот. Младежките спомени за отминалите години и събития се свързват с родината и затова в естествена зависимост от индивидуалната чувствителност всяка една среща с родината, с родното възбужда емоции.

Те се насълзяват, слушайки старите народни песни, гледайки хората, изнасяни от гостуващите в културния дом състави и от самите тях. Мислено се пренасят в един далечен разкрасен свят. Спомнят си за стари традиции и обичаи, упражнявани едно време от тях. Чувството за патриотизъм не е празна дума. Мнозина от тях са воювали в редовете на Първа българска армия в Унгария. Патриотизмът се реализира и в жертвоготовността им.

Не само са построили къщи в родните си села, но са правили дарения за читалища, за часовникови кули, за трактори и др. В последните години те дейно реагираха на призива на Славянския комитет за възстановяване на Търновград, за построяване на нов дом на Славянския комитет, даряваха за училища и за сграда на културния дом в Будапеща.

Разбира се, при даренията съдействаха и други фактори освен патриотичните чувства: надпреварата, стремежът за повишаване на престижа, а също и умелата и неуморима организаторска дейност на ръководството и на активистите на Дружеството на българите в Унгария.

Положителните атитюди на преселниците към родината още не представляват мотив за окончателно завръщане. На въпроса: “Мислили ли сте за окончателно връщане в България?” или “Имали ли сте намерение да се завърнете окончателно?”, отговорите са различни: “Да, смятам да се върна на старини, бих желал там да бъда погребан” и др., обаче зад такива отговори рядко се крие твърдо решение за връщане.

Възрастните градинари по-късно сами рационализират отговорите си: “Стар съм за местене, на село нямам вече среда, нямам какво да правя, не мога да продължа занаята си” и пр.; или: “Аз щях да се върна, ама семейството, децата не щат, човек трябва да бъде заедно със семейството си.” Има и такива, които направо заявяват, че не биха се върнали, защото тук живеят по-добре и в България няма да могат да упражняват занаята си на дребни производители градинари.

Емоционалната притегателна сила е налице в атитюда, обаче в когнитивната сфера се прави съпоставка между условията за живот в Будапеща или в нейната околност и условията за живот в родното българско село. От семейни и материални съображения се отхвърля идеята за връщане, въпреки признаването на голямото преобразуване на родния край.

Младите, родени в Унгария, теоретически смятат за възможно завръщането си в България, обаче биха живели предимно в София, Варна или Бургас, ако получат жилище. Те сами съзнават, че техните аспирации са нереални. Практически в България се връщат възрастни, бездетни семейства, самотни вдовици или млади момичета в резултат на брак, сключен с българин от България. Случаите са единични.

В съзнанието на българите, родени в Унгария, техните собствени личностни събития се свързват предимно с Унгария. Младите не са свързани емоционално в такава степен с родния край на своите родители, колкото самите родители, макар че често летуват в България.

При подобни случаи се констатира изявлението: “Аз имам две родини” или “Родината е онази страна, в която човек е роден и израсъл.” Деца от смесен брак с още по-голямо право се позовават на Унгария като тяхна родина, което не отменя привързаността им към българщината.