ИЗ “ДОКАТО МЕ ИМА” (1992)

Димитрина Баева

ПРИКАЗКА

Беше тихо до жестокост. И червено.
Помня нещо се откъртваше от мене.

Прилепите в утрото умираха.
Тежката им кръв фосфоресцираше.

До сърцето си един човек поисках
дръзко, като във митична приказка.

Радвах се на всичко, а не биваше.
Без да е дошъл, той вече си отиваше.

Устните ми изгоряха в жаждата.
А светулки тъмнината раждаше…


ДЪНЕРЪТ

Пред къщата, в която съм родена
умирам с теб и всеки ден възкръсвам.
Изплетена от спомени, свещена,
последна връзка все не се прекъсва.
Неумолимо времето изписва
по тялото ми пръстени – те светят.
Едно момиченце със тънка ризка
изсечено стои върху сърцето.
Пищялката от слънце е наследство
и път между децата ми и тебе.

О, вечен саркофаг на мойто детство,
сънят ти ми е толкова потребен.


* * *

Полегнало сред двата олисели хълма
изприда селото животеца си гърбав.

Хорото. Серпентинното му тяло помни
мегданът, тесен някога. Сега огромен.

Античен листопад. Тополата е светло
кафяво копие, улучило небето.

Старици край оградата. Като в картина.
По улицата вече няма кой да мине.


СЪН

Дете бях. Сънувах как моята майка си тръгваше,
понесла вързопа с големите мъки и малките радости,
с походка лисича, с походка зла и нащърбена
по склона на скръбния поглед, през угарта на душата.
На прага на пътя невидим тя беше спокойна
за мен, за дървото пред къщи, за нашата памет.
Намирах за всеки въпрос по лицето й отговор,
дори и за тези, които сега си задавам.
Най-скъпото свое тогава за пръв път изпращах,
а после, в живота, това неведнъж ми се случваше,
но точно от страшния сън, пълен с детско страдание,
как трябва от тук да потегли човека научих.


ВАРВАРСТВО

Спасихме този град от всичко, което му принадлежеше,
което древното му тяло, подобно музика извая.
Разправата – обоснована категорично, страшна беше
и си я кръстихме творба, макар че се нарича варварство.
Да носим тежкия товар – победата си, ни остава.
О, длъжни бяхме да спасим, спасявахме и бяхме прави.
Но кой е свише надарен и прав, и длъжен да спасява
реката от върбите й, дъба от стария му славей?


ВЪЖЕИГРАЧ

Не сме се срещали отдавна, безкрайно мой, невръстен спомен.
Пораснах. Ето ме отново при чудото ти – благодарна,
научена от теб да гледам към най-високото, когато
до смърт ме заболи, а трябва поне изправена да бъда.
Обичам те когато караш страхливата тълпа да стене,
прикриваният ловко ужас подобно гейзер да избликва
по дланите и по лицата пантомимично разкривени…
Наказваш хората, които не вярват на височината
и падат, още щом понечат да се изправят срещу нея.
Които идват, за да видят кога ще ти изневери небето
и принизяват същността ти до виртуозно-цирков номер.

Небето не предава тези, които са родени в него.

Сега ще си отида бързо. Ще те запомня само горе.
Оставям своето любимо, издялкано от дядо конче
и ще сънувам тази вечер – в обезлюдения си шатър
как го откриваш и внезапно те радва повече от цвете.


* * *

Желана, само моя самота,
в която мога дълго да вървя
по снежни улици и да оставям
след себе си гирлянда стъпки.
Да сядам в ненадейни кафенета
до непознати старци и да слушам
мълчанието им над чаша бира.
Да гледам младите жестоки хора –
изваяни лица и празни погледи.
Да срещам тъжните жени –
изплетени от грижа мрежи.
От грижа за дома. Дома – измама
и дома – спокойствие.
Дома – отсъствие на дом,
ала дома – дете.
Без дом да бъда, но да знам,
че съществува някъде
и мога винаги
да се завърна.


ПРЕДЧУВСТВИЕ

Още ден, още час, още само минута да оцелея.
Да не тръгна по тази неводеща никъде улица,
да не се задуша под лавината от безверие
нещо хубаво, дългоочаквано ще ми се случи.

Ще напъпи дървото под томахавката на кълвача,
ще налива плода си от упор на гладния червей.
Утре вечната обич зад ъгъла ще ме причаква.
Утре вечната правда измамата ще надживее.

Утре вечното слънце на всяка цена ще изгрява,
утре въздух ще бъде мирът, не писмо до поискване.
Утре най-после всичко ще бъде наред, ако вярвам,
че доброто е пръв и последен, единствен наш изход.


* * *

Като кученце ближе душата ми новите рани.
Над челото виновно жестокото слънце припича.
Потреперва човешко сърце, омагьосано в камък
сред реката на моята обич, която изтича…
Бреговете тежат от любов, но къде да отида?
Там ме чакат – не искам. Където желая, не мога.
Този камък сред мойта река, тази бисерна мида
някой ден ще се пукне от толкова нежност и огън.


ПРОЗРЕНИЕ ІІ

В забравено от бога утро стоях сред селото потресен –
на старата камбанария строяха щъркели дома си.
Не смеех нито с жест, ни с дума на тайнството им да посягам.
Градяха вечния си дом, където дошъл бях аз, за да избягам.
Дълбоко недостоен бях и покъртително естествен.
Стовари се за миг върху ми човешкото несъвършенство.
Тогава аз усетих даже диханието си излишно…

Не помня. Няма да разкажа кога и как съм си отишъл.


* * *

Пияният… Ограбвай го. Какво пък? Той ти се усмихва.
Така ти се усмихва, сякаш ти е задължен за нещо.
Сакото му да съблечеш, навярно ще пророни тихо,
че ти благодари, защото му е било толкова горещо.
Да му изтръгнеш детските очи, навярно ще ти каже,
че дълго е мечтал да ослепее за живота мръсен.
Крака му да отрежеш, пак ще се усмихне, даже
ще сподели, че да обхожда този свят му се е втръснало.
Пияният така ранимо заприличва на усмивката,
в която подло се прицелват, по която плюят злобно,
на пръсти се повдигат, виждат я наяве и насън я искат
онези – да се смеят като него доживотно неспособните.
Той е безпомощен, ала неуязвим. Товар от искреност,
която трудно зрее, както върху сняг – пшеницата.
Ще го изслуша само свитият човечец в ъгъла. Ще диша
едва-едва. Ще си отиде после в къщи. Нещо ще напише.
И ако стане някога велик, така ще му отива
да пие у дома, на тъмно, скришом. Без да се напива.


* * *

На Георги

Приятелят седи на тротоара, плаче най-добрият ми приятел.
Изрича нещо тихичко на себе си, поглежда към луната.
Виновна съм, виновна съм – отрязах му със ножицата златна
последния немирен кичур, мохикана, куцото краче на свободата.
Че сме пораснали, че сме различни вече дълго му говорих.
Виновна съм, виновна ще съм винаги – натисках ножа,
а нямах право. Гледах, как през безучастния прозорец
душата му излита, думите се стичат по ранената й кожа.
Внезапно се опомних. Спуснах се към него, исках да му кажа,
че съм излъгала, че заедно сме, заедно ще бъдем и оттатък…
На мястото осиротяло, което си остана празно
видях на детството небесно сгърченият земен отпечатък.


* * *

Два гълъба са кацнали на покрива.
Опашката му – толкова искрящосива,
че ми напомня връх на пееща рапира.
Танцува малкото й сърчице, танцува
и щастие кръжи около нея – ореол на вечност.
Любов – безсмъртие, което тези птици
пазят с телата си така лъчисто!
Светлината му лъчите смъртни ослепява.

Стая – невероятно малка
под покрива огромен като слънцето.


МЕСОМЕЛАЧКА

Месомелачката не знае спиране –
усъвършенствана докрай система.
Обслужващият персонал умира
и неговото място друг заема.

Понякога напразно мътят квачките,
човешки болести морят овцете,
но никога не спря месомелачката
да бълва гладки, хлъзгави кюфтета.

Почивката сега е невъзможна.
Насъберат ли се овце, тогава
ще станат и от вълците по-лоши.
В тълпата кротките освирепяват.

Месомелачката не помни спиране.
Един след друг, за всички има време.
Дори при най-невероятен прираст
месомелачката ще ни поеме.

Ливадите, овчарите, стадата –
пейзажът е еднакъв и огромен.
И все така очакваме реда си
без спомен за живот. Дори без спомен.


ВОЕННА БОЛНИЦА

В тази болница лекуват и хранят прилично.
Даже може след пет да отиваме до оградата.
Между пет и шест имаме право навън да надничаме
и да гледаме жадно как хората преминават.

Втора стая. Човекът се казваше чичо Димитър.
Снощи пиеше мляко. Как искат сега да не помня?
Сутринта го отнесоха някъде. Питахме, питахме
и ни казаха много внимателно – няма да дойде.

Понеделник е. Днес е поредния ден за изписване.
Понеделник – бонбони, цветя, пожелания, завист,
завист – въпреки тебе, по-силна от тебе, неискана…
Оздравелите вече прекрачват прага. Ти оставаш.

Но един ден и аз ще изляза от вашата болница.
Че съм “здрава клинично” ще пишете в епикризата.
Вие, който разбирате всичко, кажете ми, докторе,
ще успея ли някога цялата да си отида?


* * *

Старицата на осмия етаж живя при своя син. Той нямаше
деца и кучета.
И всяка сутрин топло мляко й поднасяше
преди да я заключи.
И беше прав синът й – лоши хора се навъдиха,
крадат, развратничат.
А то, на стария човек да го изплашат веднъж
му е достатъчно.
Старицата от осмия етаж умря. Намразих стръвно
ключалки, ключове,
прозорците, отвеждащи очите й при хората навън
с деца и кучета.
Надявам се поне отвъд да има своя хоризонт пред къщи,
своята смокиня, котката.
Аз ще се моля всеки божи ден да й се връща
по нещо от живота.


МЕТАМОРФОЗА

На Д.

Че мъжът, който днес предлага семки във подлеза
е момчето, което до вчера сънуваше подвизи

няма никакво, няма и най-мимолетно съмнение.
Зад реверите остри виждам сенките на крилете.

Снежнобялата птица, която е носил на рамото
от праха, от страха,
даже само от въздуха е посивявала.

Той не се е родил с бързи пръсти, с угаснали ириси.
Пропътувал е страшна светлинна година от взиране

и е стигнал до вашите левчета. Без снизхождение.
Да презираме този човек, все едно да презираме себе си.


* * *

На Й. Йовков

В безкрайната ни, вакуумна тишина,
където препарирани умират ветровете,
единствено сърцето на една
от горест побеляла лястовица свети.

И страшно е, че ние нищо нямаме,
защото даже болката не можем да запазим.


ЦИРК

Избледняла светлината под купола необяснимо.
Зверовете излязоха. Птици с пера от стомана
са натрупали мъртвите клони в една пантомима,
във която не искам дори като мим да остана.
Днес лъвът не е куче, а лъв. Затова е прекрасен.
Той реве срещу своята участ и своя мъчител.
Няма вече илюзии, няма. Това става ясно.
Виждам фокусник без снаряжение – гол и епичен.
Аз съм млада. Отивам си. Нещо ми се е случило.
Този антицирк, този живот като никога весел,
хвърлил страшен спектакъл в лицето ми, е улучил
земетръсната зона на моето равновесие.


КРЪВ ПО ТРЕВАТА

В сърцето на любимия ми град,
под паметника на Альоша
огромно кърваво петно изгря
в тревицата разрошена.

Едно дете с внимателни очи
извика: “Мамо, кръв върху тревата!”
“Дори когато виждаш, ще мълчиш!”
Категорична майка.

Вървя си – добродетелен, богат,
с морално-естетически устои.
Заобикалям всеки ден кръвта.
Кръвта е моя.


* * *

Аз се познавам най-добре от всички.

Ще слушам мъдрия човек докато пукне утрото.
Око за слепия ще имам, ако поиска да прогледне.
За глухия – ухо, да чува
неизреченото и неизречимото.

Аз имам дарбата добре да се познавам.
Аз знам кога усмивката ми е резка от нож,
кога ходилото ми пари от целувка.


СЪПРОТИВА

Била съм хубава, била съм дивна, много жива съм била
преди реките да се оттекат, преди да секнат дъждовете.
Отдавна е било. Тогава пясъкът се е родил като скала
и вярвайки, поел към нашето всесмилащо столетие.
Кой ме оглозга до костта? Защо не дишам срещу вятъра?
И как живея сред това узаконено равноденствие?
На мъртвия днес завидях за бронята на свободата му,
а мъртво-живите край мен се раждат противоестествено.
Ще се съпротивлявам.
Докато духът желае и докато може тялото.
Ще се съпротивлявам с бебето във люлката,
със цветовете в градините.
Със най-интимното оръжие – със стиховете си
ще се съпротивлявам.
Докато знам защо.
Докато вярвам, че е нужно.
Докато ме има.