ПЕТРОВА КРЕПОСТ
Тамъ, където буйните води на прочутите Девненски извори, се вливат в приказно красивото езеро, посред хлрбородната равнина, оросена с потта на своите трудолюбиви чеда, самотно се издига скалисто възвишение с развалини на стара българска крепост.
Там някога е имало голям военен стан, с високи дебели стени и бойни кули, а сега има само величави останки от едно велико минало. В тая яка твърдина безстрашни пред смъртта бранници, са показвали чудеса от храброст и юначество. Тя знае волните орди на славните български ханове върху неукротимите коне на степта и великото епохално дело на първите ни царе, защото е рожба от онова време.
Построена по подобие на крепостта Мундрага върху Кюлевченското плато с Мадарския конник, тая крепост е просъществувала до похода на крал Владислав срещу турците, при който поход бива разрушена до основи, след една кръвопролитие и победоносна битка на полския рицар. Това е всичко, което ни казва историята за нея, но иначе преданието свързва много случки и събития с далечното й минало.
Когато изгрял кървавият азиатски полумесец на полуострова и една след друга взели да падат в ръцете на друговерците земите на разпокъсаното българско царство, само тук-таме шепа родолюбиви бранници, начело на някой верен болярин, са давали последен отпор срещу врага. Такъв отпор е дала и тая крепост при неизвестния, но храбър болярин Петър.
Той бил управител на крепостта и главнокомандващ на силна войска, обаче, под влиянието на настаналото разложение в държавата се обявил за независим владетел. А в това време едва устоявала още непревзета Бдинската крепост под личното ръководство и управление на цар Иван Шишман, който успял да умилостиви султан Мурад като му дал за жена сестра си Тамара и станал негов васал.
Но това не продължило за дълго. Сърбите убили Мурада и след него се качил на отоманския престол син му Баязид, който предприел окончателно завладяване на всички български и сръбски земи.
Многочислена войска обсадила тогава крепостта, но тя не паднала без съпротива. През една тъмна злокобна нощ, турците наклали в подножието на възвишението буйни огньове и около тях се гаврили с пленени българки, а защитниците на крепостта уморени от лютия неравен бой, превързвали ранените и погребвали убитите в общ гроб.
Всеки бил занят с непосилна работа и никой не мигнал през цялата нощ пред неизвестността за утрешния ден. Силна стража будно бдяла по крепостните стени и бойни кули, в случай, че бъдат изненадани от някое ново нападение. Войводите начело с великия болярин след всеки бой се събирали на военен съвет и всеки път вземали едно и също решение, че до един ще умрат, но никой няма да се предаде жив на турците. Те виждали техните зверства и неутолима жажда за мъст горяла в юначните им гърди.
Вече три дни юначните защитници отблъсквали с успех всички дръзки нападения. Жертви давали и двете страни, но българите намалявали след всеки бой, а турците все повече се увеличавали с нови подкрепления.
На следмия ден преди още зората да зазори, в многочисления стан на турците настанало голямо раздвижване. Ясно било, че те се готвели за решителен удар, който се надявали да бъде последен и победоносен, защото сам завоевателят на одринската крепост Лала Шахин поел ръководството на обсадата.
Конници препускали насам-натам с важни разпоредби и строги повели за предстоящия бой. Пешеходци, въоръжени с тежки боздугани и остри ятагани и ханджари се нареждали в боен ред. Всички били на крак въ трескави приготовления. Но и защитниците на крепостта не останали безучастни. Накацали като орли по стените, те били готови да посрещнат всеки удар с удар.
Най-сетне бил даден бойният сигнал и турският табур предприел повсеместно нападение. Дълги, тежки боздугани се размахвали във въздуха ту от едната, ту от другата страна и остри ятагани се кръстосвали лице срещу лице. Те съскали като отровни змии и умъртявали при всеки удар или причинявали смъртоносни рани.
Първите редици на нападателите, които се катерели като котки по стените със захапани в уста ханджари, бързо оредявали, но тутакси били попълвани с други. От крепостта падали труповете убити и ранени и се смесвали с убитите и ранени турци. Нечовешки вой, адски стенания и диви викове се носели отвред, примесени с тъпия звън на оръжията, а локви кръв жадно се попивали от нагорещената земя.
В крепостта напрежението достигнало своя връх, когато ведно с живите взели участие в неравния бой и мъртвите. Останалите без оръжие защитници, посрещали всеки пристъп на врага с труповете на своите бойни другари. Сам боляринът Петър, ранен на няколко места, ходел навсякъде из крепостта да помага, въпреки раните си, или само да всява кураж с присъствието си.
Тъй и това нападение на турците било отбито, обаче, защитниците на крепостта съвсем оредели и вече взели да се броят на пръсти. В най-съдбоносния момент те били подпомогнати от своите жени и деца, за да не бъдат пленени. Сега убитите останали непогребани, а ранените - непривързани. Орляци хищни врани стръвно кълвяли полуразложените тела. Със своето зловещо грачене те всявали ужас, но заглушавали воплите и стенанията на ранените.
И в това трагично и безизходно положение умрял от раните си боляринът Петър, тъкмо тогава, когато неговият живот бил нужен на всички. Тая смърт разколебала духовете, които и без това били изтерзани от смъртна умора и непоносима жажда, но никой не дръзнал да спомене за предаване на крепостта.
И последната капка вода свършила, а слънцето сякаш пръскало огън от небето. Жаждата довела до лудост мнозина. Едни взели да пият кръвта на ранените, а други сами се хвърляли в пропастта от високите крепостни стени.
Общо отчаяние настанало тогава и всички се събрали да обмислят начин за спасение. Никакъв друг изход нямало, освен да се предадат. Но след туй пак ги чакали мъчения и смърт. Затова решили да прибегнат до хитрост.
Вечерта накарали една сляпа и глуха баба да бие тъпан за атака. При тоя необичаен тревожен сигнал турците съсредоточили всичките си сили около входовете на крепостта, а през това време оцелелите защитници успели да избягат през някакъв таен изход между скалите.
Когато турците разбили вратите и влезли вътре, намерили само бабата. Тя продължавала да бие тъпана и да повтаря напевно: „Да живее нашият господар, да живее боляринът Петър!”
И затова турците нарекли крепостта Петрич кале, което ще рече Петрова крепост. На това място днес още стърчат няколко къса от крепостния зид и личат следи от каменна стълба, които напомнят за миналата слава и величие, а по скалите волни орли вият гнезда.
В тия орли като че ли са въплътени душите на нашите юначни прадеди, напоили с кръвта си родната земя и очертали с костите си границите й.
Затова велики и славни са подвизите им и големи и безсмъртни са техните дела.
Хвала им!…
в. „Завой”, г. 1, бр. 15, ноември 1939 г.