СТИХОВЕ
* * *
Съсирва тъмнината си нощта.
Безсъница товари кораб с алени платна.
В пулса ми звъни река от цветове.
Събужда летаргични клетки.
Надига се вълна.
В гръдта й – обич с толкова нюанси.
Есен е. Ухание на плод.
Усещане за багри.
И Времето изпира ризата ми,
огненочервена,
в мъдрите очи на златната вода.
Богата е душата.
Не се сроди с покоя.
Не спря летежа си
в блажените оазиси на битието.
И корабът със алени платна
потегля в мрака.
Товарът е любов!
И цял живот на своя бряг
Човек я чака.
УЛИЦИ
По улиците всеки ден вървим.
Реки от хора.
Улици, със тежка пръст, попили
кръв от бунтове.
Улици – целунати от първи детски стъпки.
Улици – шедьоври. В бароков стил
и с блеснали витрини.
Улици с монетни дъждове сред
джипове и лимузини.
Улици – в гета. Сред кал.
С бездомни кучета.
Скърцащи каруци, понесли бремето
на мъката и на желязо от боклуците.
Улици, със алени фенери,
предлагащи плътта.
Улици – в подземия,
където се продава съвестта.
Улици на любовта – със серенади
под балконите във лунни вечери.
Улици – със топли ветрове и зли виелици.
Улици – задънени, понесли на човешкото
безумие лавината.
Улици, улици – цветни и сиви.
Към върхове и към тресавища.
Многолики улици.
През тях живота ни тече.
Под едно слънце.
Под едно небе.
ФАРАОНЪТ
Сред пясъците жълти на пустинята,
сред трепкащата мараня –
като огромни кораби са пирамидите.
Застинали сред охрени вълни.
мистични, тайнствени, неразгадани.
Над сините платна по Нил
от векове се носи стон,
о, майко Нут!
Във пазвите на златни саркофази –
отдавна Фараонът спи.
Дали го топлят твоите звезди?
Когато се е раждал,
талази тъмни заливали са светлината.
Луната слънцето покрила.
Да свети само той. Богоизбран. Единствен.
Дали си бил щастлив, Тутанкамон?
Защо изящните, гримирани очи, са пусти?
В крехкото ти тяло дали пламтял е
глад на зряла мъжка плът?
С инфантилните си чувства
направи ли жените си щастливи?
Позна ли болката на робите,
посипващи главите си със пясък?
Прозря ли смисъла на най-човешките закони?
Защо очите ти са празни, Фараоне?
И бляскавата суета е слагала трапези
за гибелните пиршества на празния живот?
Сега си само суха анатомия.
Мумия – несляла се с пръстта.
Реликва бездиханна,
кодирала библейски тайни
в неразгаданите балсами на жреците.
Останал си велик.
До най-далечната звезда прочут.
Прозрял във сетния си час,
че като нас си смъртен,
все още рее се над Нил човешкият ти глас:
- О, майко Нут!
НА МАМА
Ще те открадне залезът. И ще боли.
Заключена врата ще ме посреща,
че късно се завръщам у дома,
ръждиво-скърцаща ще ме подсеща.
Очите ще са будни цяла нощ.
Сънят ще бяга като черен скитник.
Ще пие спомени от старата чешма.
Ще зъзне край измръзнало огнище.
Ще търся отлетяла топлина.
Ще се виня за своята небрежност.
Ще търся стъпките ти сред трева
и в сухите цветя – дъхът от нежност.
Ще се виня за късната си мъдрост,
че търсих те с проблемите си само.
Без тебе ще е глухо и студено.
Ще дойдеш ли да ме постоплиш, мамо?
Сред лунни ветрове ще литне стон,
на огнен кон, със сребърни копита.
Бразди ще рие в звездното небе.
Бездомен, без подслон, за теб ще пита.
Ще зъзна в дрехата си от печал.
Луната ще заплаче бледолика.
И твоето момче, със кичур бял,
в съня си – сън за тебе ще повика.
* * *
Не ме боли, че някога ще си отида.
Сред земетръси от човешка суета
ще раждат океаните вълни цунами.
Под тях ще оцелява пак света.
До дъно чашата горчива ще изпия,
талази ще бучат в душевния ми бент.
Не си роман, пропит от дъх на рози.
Не си и филм с божествен хепиенд.
Насочваш все стрелата си в смеха ми,
а в мен – копнежи все по светъл дъжд.
И пак са живи белите ми нощи,
препускащи с мустанг през буйна ръж.
Аз зная, мой Живот, че миг си.
Миг неспокоен, с нищо несравним.
След глътката горчива – вкус на сладост.
Горчиво-сладък си. Неповторим.
Но нека песента си пак събудя.
Молитвите ми – благодарствен шепот тих.
И ябълка със разцъфтели клони
да ръси дъхав цвят над моя стих.
