МАГИЧЕСКАТА ВСЕЛЕНА НА ФИЛОСОФА ОТ КАЛИМАНИЦА

Размисли по повод “Скитащи думи”

Юлий Йорданов


Йордан Радичков току-що е получил почетния знак на Монтана


Чета сега интересна книга. Употребих епитета интересна и си мисля дали той е най-точният, за да я характеризира. Защото тя е и някак си особена. В нея няма нито главен герой, нито второстепенни.
Е, ще рече читателят, като каква ще да е тази книга без тия персонажи. Пък при това и интересна.
И е прав: та, нали по каноните на теорията на литературата всяка творба трябва да си има и главен герой, и фабула, и поанта, и кулминация, па и епилог.
Да, така е, но в тази книга такова нещо липсва. Тя е една вселена, изпълнена със самодиви, врабчета, жаби, коне, кучета, верблюди, тенци… И те са в една суматоха. И думи, думи… Толкова думи, които се скитат из четивото, че на четящия умът му да зайде.
Брей, чета си аз книгата, провирам се из тая джунгла от слова и, да си призная, чувствам се отлично. Не, чувствам се комфортно. Също като когато преди има-няма двайсетина години седях комфортно в просторния хол на техния автор Йордан Радичков.
А да гостуваш в дома на писателя, човека, земляка Йордан Радичков, си е живо блаженство. При това поканен от самия него и заведен не от кого да е, а от академик Петър Динеков.
Случи се така, че по онова време бях стъкмил една книжка, ръкописът на която привлече дълбоко уважавания от мене академик. И той изяви желание да подаде ръка на един млад – не много познат нему човек – дръзнал с перото си от брега на Дунава да дели мегдан със столичните мастити автори. Прочете моите писания и ме повика на приказка, от която ми стана ясно, че ще пише предговора към книгата ми. И тъкмо разговаряхме по проблемите на литературната критическа мисъл, телефонът иззвъня. Динеков вдигна слушалката: “Да, да не съм забравил. Но с един твой земляк от Лом разговаряме, та като свършим ще дойда… Ами, не зная, но ще му кажа…” И като затвори, ми каза “Радичков те кани на гости!”
Тия думи за мене бяха истински шок. Да гостувам у дома на такъв колос в литературата ни; да се докосна до неговата “светая светих”, си е истинско щастие. При това Радичков канеше човек, когото не познава. Нима му беше достатъчно динековата характеристика “Земляк”?!
Влязохме в жилищната кооперация на “Оборище”, недалеч от Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий”. Посрещна ни средна на ръст жена с някаква особена осанка на лицето – Сузи, която много се зарадва, щом й подадох купената пътьом тройка розови гладиоли. Радичков се ръкува най-напред с Динеков, после раздруса за запознанство десницата ми.
Настанихме се около масата в хола и приказката потръгна от само себе си. Отначало се чувствах неудобно, но после тайничко извадих тефтерчето си и си записвах по нещо от казаното. А беше интересно. Много интересно – също като тези неща, които сега чета в книгата “Скитащи думи”. Прави чест на братята Бобокови, че са се сетили да издадат даваните от Радичков през последните тридесетина години интервюта.
Чета и имам чувството, че бай Йордан и сега е пред мене, в оная карирана риза, с която го запомних в хола, и разкрива не само интересни страни от своите общувания с белия лист, но ми позволи да надникна в творческата му кухня. Беше откровен. Говореше на пресекулки, но смислено и със съответната логическа последователност. Такъв го виждам и в интервютата на колегите. Дори той не скрива и болките, и огорченията, които са свивали сърцето му през различните години от творческото му битие.
Чест прави на интервюирания, че се доверява на интервюиращия. Ето вижте с какво откровение той говори за онази съкрушителна рецензия, която преди много години академик Тодор Павлов му е написал. Та тя е прозвучала като “постановление на Политбюро”. Радичков обаче не се уплашва от нея, а я посреща хладнокръвно. После идва развръзката. Академикът лично го кани на вечерята по случай 80-годишнината му. И дори го слага да седи до него, а в словото си му се извинява за грешната оценка. Петнадесет години той е носил греха си към Радичков. А когато разговаряхме, писателят сподели пред мене и Динеков, че Павлов даже се е чувствал конфузно и някой-друг мускул трепвал на лицето му.
Малко по-различна е историята около пиесата “Образ и подобие”, която навремето списание “Съвременник” публикува. Тогава в главния герой – царят, заменящ царството си за кон – някои оприличиха Тодор Живков. И тези някои бяха съветниците на Първия, които се видяха като “различните по цвят тоги”. Живков обаче не е отварял дори и дума за пиесата.
Чета “Скитащи думи” и все повече в съзнанието ми се натрапва мисълта, че това не са обикновени интервюта, а някакъв особен компендиум. Един своеобразен симптом на философията на човек, излязъл от дълбините на народа и дълбоко сраснал се с народната душа и психология. И тази философия е характерна за цялото творчество на писателя от Калиманица. Нещо повече – тя е един медиум на самопознанието на този творец-мъдрец, към която той е отправил авторското си кредо. Това си личи от всеки написан ред.
Кой знае защо имам усещането, че интервютата са една открита и на места дръзка изповедалност, на която Йордан Радичков не само подлага себе си, но и предразполага читателят да сподели неговите терзания и трепети.
В този ред на мисли не може да се отрече компетентното присъствие на съставителката на сборника Мария Младенова. Според нея “С винаги будните си сетива Радичков като истински пророк поставя и страшната диагноза на нашето абсурдно време, което “страда от сърдечна недостатъчност”. В споделените мисли в интервютата “пулсира подобно кървяща рана” и болката на калиманишкия мъдрец по държавата.