Ботьо Савов

(писмо от приятеля)

Когато в късни нощи мисля за него, за ония зимни вечери, които минахме в разговори за онова, което е, и онова, което може би ще бъде, тогава той иде при мене насъне от страната на смъртта: с широко тъмно лице и мустаци на Мопасана, големи очи като очите у нощните птици на мъдростта и ме гледа със загадката на онова, което е отвъд.

Защо е толкова замислен - питам аз. „Аз съм мъртъв” - се оплаква той. и ме гледа непроницаем, обладан от едно вътрешно спокойствие, което иде след големите мисли.

И цял ден ходя притиснат от гнет, който няма изход. И мисля за оня общ израз на българския разказ, ако той беше пощаден от насилствената смърт на войната.

Дълбокото начало в разказите на Илия Черен би било една съдба в българския разказ. Тоя бас-фонд в нашия разказ, който ни огряваше с мъдрост и мистика би отразил своето влияние в цялата творческа гама на писателите ни. След живия разказ на тогавашните творци, разказът на Илия Черен би бил един смел повик по пътя на виденията и мъдростта. Но прекъсната бе една жица, която ни съединяваше с бездната на нашия народен гений.

Георги Райчев и Йордан Йовков останаха нашата надежда след войните, след неговата смърт… Опитите, които се направиха от останалата част писатели на разказа - новаторите, а по-голяма култура и дръзновения, бяха повече европейско, отколкото национално изкуство. Дадоха се творения с ярки и стилни образи, без архитектоника, мисли вечни, мисли съдбоносни за живота - без да проявят българския гений в неговата същност и пълнота. Николай Райнов се яви между тях най-силното дарование, най-продуктивната творческа личност. Едно творчество най-близко до творчеството на Илия Черен.

Ярко обединяващо звено между двете течения - наше и западно - не се яви.

Наистина, съборени са стените между националните литератури. Но това е само привидно, външно. Всъщност, колкото повече национално чувстваме, толкова повече наближаваме една космополитска душа. През националния гений е пътят към всемирната душа. Персийският килим или японската ваза имат всесветска почит, защото са една национална разновидност на човешкия творчески дух.

По-голяма разновидност е личността на писателя. Националната и личната разновидност са двете майки, които раждат вечния син на изкуството.

Да пишеш националното - то е да се приобщиш с миналото, настоящето и бъдещето на народа си. То е да ходиш със собствени нозе в приказната страна на прадедите; да виждаш образи, да преживееш страсти, да чувстваш слова и звукове за пръв път родени. То е да пишеш оригинално. А оригиналното е изкуство.

Подражанието на живота и на великите европейски майстори е повторение на нещо. То е професия, занаят.

Разказите на Илия Черен са плодове на тия две начала; непосредственост или примитив и култура.

Тая личност цъфтеше под слънцата на Запад и Север сред много вяра, сред много съмнения.

С постоянен труд, с постоянно самоусъвършенстване на духа, и наслажденията в тях - три крайъгълни камъка, сложени в основата на най-високата пирамида на човешкия гений - Фауст, той вървеше по своя път, като съединяваше силата и богатството на нашата раса с чистата елегантност на Запада.

Разказите „На сон грядущим”, „Сватба”, „Апокриф”, „Безумеца”, „Пред осмия ден” крият тайните на едно мъдро сърце, което търсеше съвършенство.

(със съкращения)

сп. „Листопад”, г. 5., кн. 2, 1923-1924 г.