Мартен Калеев

Още с избирането на заглавие за своя роман „Орлов мост” Владимир Зарев ни предизвиква да настроим сетивата си, да мобилизираме целия си интелектуален потенциал и да четем, въпреки опасността от вътрешен задочен спор с автора.

Та ние сме съвременници на събитията, генерирани от и на това място, които ни превърнаха в скептици, дори в отрицатели с разрушителни инстинкти. И всяка фалшива нотка и декламативност ще е ясно разпознаваема манипулация, която би ни накарала да изоставим четивото, независимо от благородните му цели.
След събитията именно на Орлов мост България не е същата! Поколенията не са същите! И Владимир Зарев прибавя още едно

ДОКАЗАТЕЛСТВО, ПО-СИЛНО ОТ ИСТОРИЧЕСКИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА.

Защото е стойностна литература!

Сред клаксоните на нетърпеливите ездачи, яхнали бензиновите табуни, и сред невротизираните примигващи светофарни уредби бронзовите орли-покровители не носят свещения трепет към българското, което символизират.

Тук националното е само пространство, чието обаяние се стопява сред задушливата мараня и тягостните минути на чакането да преминеш! Да продължиш, загърбил льохмана с таратайката и мигом да забравиш, че си бил сред тъжните бронзови горди птици, дали името Орлов мост!

Владимир Зарев започва своето изследване на

ЧОВЕШКАТА ДРАМА, КОЯТО Е ДРУГОТО ИМЕ НА ПРЕХОДА,

именно оттук. Макар Орлов мост да е построен като символ на свободата - върху него за първи път са посрещнати затворниците от Диарбекир, надигали глас против робството, в по-ново, „демократично” време, той често става предпочитано място за демонстрации, за природозащитни протести на движението „Окупирай Орлов мост”, за антимонополни и прочее анти-инициативи.

Именно тук нео-войводите и пишман апостолите, „отдадени на националния идеал” да спасяват род и Отечество, стартираха или рестартираха новата си кариера към постове и финикийски разкош.

„Отказалите се” да бъдат мутри се прераждаха в бизнесмени и държавници. Но все им личеше, че страстите български ги теглят към бързото забогатяване, непременно за да се озоват сред показен блясък, гарниран с кукленски плеймейтки.

И гледаха да не ги надушат „съиграчите им”, че са осребрили безграничната си наглост, съобразителност и тарикатски преструвки срещу огромни „спестявания”.

Копнежът на цялата нация - дано поне този път се роди нова идея, дано поне този път, новият елит най-сетне да поеме нещата и да промени блестящо организираната глупост и арогантност, опрели циничното и бездушно дуло на съдбата върху слепоочието на народа - оставаше съсипан и напразен.

И ТРИУМФЪТ НА БЕЗСРАМИЕТО, заченато на толкова символно място, продължаваше, раждаше сатрапи и бездуховници.

Владимир Зарев броди сред френетичната тълпа, заедно със своите герои. И ни разказва за своето бродене чрез сетивата си, чрез интелекта си, с изстраданите си внушения от висотата на своя литературен и човешки опит.

С почти пагубно за мен самия настървение започнах да чета романа „Орлов мост”. Нямаше да спестя тежки думи на автора, ако в или между редовете откриех показност, демонстрирана повърхностност и лековатост, каквото вече бях виждал в редица книги, статии, филми със скандална сценарна, режисьорска и актьорска некадърност. Някои от тях сочени като върхови, значими и емблематични.

Защото с Владимир Зарев сме говорили за толкова неща, които ни бяха съсипвали през годините с тровещото отчаяние. В разговор му споделих, че Те няма защо да ни унищожават, Те просто ни обезсмислиха заедно с живота ни!

И не само нашия, а и на хората, които обичаме, за които ни е грижа, че не могат оцелеят сред НЕОВАРВАРИЗМА НА ПАРВЕНЮЩИНАТА.

Той се съгласи мен. Заяви с тъга, че затова е и написал романа. Може би и затова творбата му е толкова въздействаща и четивна. За да се убедя, че авторът не само е изследовател, който констатира, а е и състрадателен писател, който преоткрива своята болка в чуждите болки и драми.

Главните герои Павел и Юлия пътуват един към друг, всеки по своята житейска траектория. И всеки сам за себе си, и всеки сам в себе си, драматично се бори със самосъжалението, със себепонасянето, с надрастването и дистанцирането спрямо делничните несгоди, спрямо човешката си същност - животът им не е достатъчен и пълноценен, защото в него липсва равновесието на нормалността и естественото усещане за справедливост и перспектива, за споделеност и искреност…

Кариерите им са хаотични, незавършени и дори комплексарски. Биографичните им ескизи само подчертават, че може би никой не е подготвен да приеме уроците на опита. Юлия се разделя със съпруга и с любовника, а Павел е „разпънат” между двете ревниви хетери Алекс и Джиджи.

Юлия избира и образование, и занимание с творчески привкус и хайлафни очаквания на интелектуалец, творящ и търгуващ с модерно, елитарно абстрактно изкуство.

Но те се оказват бреме, което тя носи с досада и дори с инатливото примирение на изчакването да отмине мътилката. В душата й се надигат разрушителните стихии на протеста, негодуванието, самосъжалението, самопрезрението, защото себеоценката за собствения потенциал е потискащ - тя може би не е толкова талантлива, за разлика от „белязаната” чаровна приятелка-проницателка Милена, която непрекъснато я коригира с… ЕРУДИРАН ЦИНИЗЪМ.

Недъгът на „приказно красивата с подигравателни сини очи” Милена не е единствената причина за нейната язвителност и безцеремонност на съветите, който непрекъснато сипе към Юлия.

Тя също е продукт на времето и средата, преизпълнени със досада и скука. Имитира Фрида Кало и Кандински, но е съдбовно закотвена към бастуна и себеизтезаването. Съмнението на Юлия - майката, дъщерята, Класната-Тиранин, в стойностите на личното й битие може да изригне и да я унищожи безвъзвратно.

Владимир Зарев ни подготвя майсторски за него - ние дори го очакваме, като
ВЪПРОСЪТ НИ НЕ Е „ДАЛИ?” А „КОГА?

Затова Юлия търси спасение сред съмишлениците си. Открила ги чрез Мрежата, докато самотата й се е взирала в компютърния монитор, а не витае сред творческите си терзания и сред мъглявите екзистенциални абстракции на пурпурните платна.

Тя се нуждае от промяна сега, тук и веднага. Тя „наивно вярва”, че създава Промяната, заедно с други протестъри - членове на агитката, насърчени от нея, любимата Класна-Тиранин. Нека заедно да опитат само и поне още веднъж с организиран метеж срещу Онези, там, горе, да направят нещо по-добро за себе си чрез другите. Чрез общата воля за разпознаване и изобличаване на злото.

И като че ли кълновете на надеждата, че този път егоизмът и безочието на кариеризма и корупцията няма да бъдат допуснати, заявяват своята сила и замисъл. Че мръзненето, пищящите уши от непоносимата врява, умората, съмненията и подозренията, че утре Те, протестърите, ще имат единствено реквизитна стойност, а бъдещето ще е на прага - по-ведро, по-оптимистично, по-категорично. Само малко усилия и кошмарът ще свърши…

НО „НЕЩАТА” ВЕЧЕ НЕ СА ТОВА, КОЕТО СА!

И за да допълни драматизма, Владимир Зарев анализира и проектира своите герои не само с голи думи, като описва сложността на битието им, а чрез показване на човешките страсти в отношенията с другите - Юлия е „многопластово проектирана” в дълбочина с объркания баща, залитнал по младата стюардеса, оная Галя, Плейбой гърлата, заради която ги напуска. И после той, бащата, се завръща у дома с огромната вина на излъгания, но подал се на страстта си човек, обеднял емоционално и физически.

Той вече е компрометираният родител. Неговите куфари пред или далеч от прага са някак безславно и мъчително отчайващи със своята неугледност - приключението е завършило печално, отровна горчилка се полюшва в душите и никой не може да намери достатъчно извинение за реализираната му наивност.

Нито съпругата му, която се грижи и за Виктория, дъщерята на Юлия. Но най-вече насочила състраданието си за цветята, по-ценни от всичко на този свят.
Нито дъщерята-Юлия изпитва особено логично състрадание към бащата, макар кръвната връзка да я подканя да го направи.

И за да направи образа на жената-майка Юлия още по-сложен и противоречив, макар авторът безспорно да й симпатизира дълбоко, Зарев добавя обърканите отношения със собствената й дъщеря - онова, Рошавото, със сложния пубертет, което е под угрозата на наркотиците и безразборните тийнейджърски връзки, с поведението си иска да предизвика внимание, да наложи друг ред и друг уют с други правила и герои поне у дома. В него дори котаракът Дъстин не е доволен.

ДОМЪТ НА ТИЙНЕЙДЖЪРА Е ИЗЧЕРПАН, младият човек търси друга тръпка, друго предизвикателство, друг „наркотик”. Не е случайно - неуспешните отношения натрупват житейски грешки и разбити съдби, препълват килера на поносимостта и логиката до степен, че в един момент раждат абсурди - дъщерята всъщност преспива с лъскавия приятел на майката.

Епилираният и лустросан фитнесинструктор е комплексар и жиголо. Именно „биологичното нищожество” Стенли, героят на новото време, който дори физически не би могъл да прогони празнотата, кощунството, лицемерието и разрухата в отношенията. Домът е осквернен!

И това не е единственият дом с подобна нерадостна, разочароваща участ. Викът за помощ от дъщерята към майката и към останалите, сред хаоса на големия град и сриващата се човешка ценностна система, заглъхва като сподавено ридание. Идват сълзите, разкаянията, милите думи, но най-вече, опрощението, което те сами на себе си би трябвало взаимно да дадат, е някак неубедително, стъписано и плахо в дълбоката им изпепелена същност.

Появата на Павел в живота на Юлия е успоредена с разкриването на неговите идентичност и генезис, пак чрез умелите авторови ракурси и внушения, които ни разказват делнични, но дълбоки и мрачни истории, без да ни натрапват изводи. Беднякът Павел, мечтаещ да компенсира трагедията на лудналия баща и личната си себененавист е двуполюсен и краен в оценките и решенията си.

Онези, тръгналите по-рано от Орлов мост или от подобна стартова позиция, са го прогонили от нормалното му място в живота, направили са от баща му - наивника бай Данчо, сатрап на семейното щастие. С измамите си именно те са го превърнали в чудовище в собствените му очи.

Та заради бащината мечта да живеят в „Града на бъдещето” и допуснатата от него наивна грешка - да се довери на банката-пирамида „Моллов”, която му отнема дома, се самоубива съпругата и майката. И тези събития бащата на Павел, не може да понесе и се озовава замлъкнал завинаги, абсурдно психясал в
ЗЛОВЕЩИЯ СВЯТ НА АДСКАТА ПСИХАРСКА КЛИНИКА край София - сломен от разочарованието, от вината, от безпомощната му ярост. А може би авторовото внушение е по-дълбоко - никой не е застрахован от подобна участ - да бъде натикан в преизподнята на собственото си битие. Календарът и събитията от последните 27 години го потвърждават!

Същата тази чудовищна наглост на строителния предприемач раздвоява фатално личността на Павел, след която трансформация живият и добър беден човек - хлапак, ученик, юноша, адвокат, частен детектив, е погълнат, изяден от другия, от кадърния безскрупулен отличник, който много иска да е различен, да е разпознаваемият и успяващ млад човек.

Химерно и абсурдно увлечен по идеята „да се реализира” и „да се обозначи” в обществото с купуването на яхта. Юристът Павел, като ирония, става адвокат сякаш на дявола, макар при по-внимателно и безпристрастно вглеждане може да се окаже, че

ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ЕДНА ДЯВОЛИЯДА, в която няма невинни. Защото корупционните схеми, освен че изтъргуваха нашето бъдеще, ни обезличиха и изравниха в изумителната безперспективност на настоящето, след което няма да има смислено „утре”.

Адвокатът продава себе си, като купува съдийското решение на оня лакомник с малката пишка, чийто щения надхвърлят ламтежите за пари дори на римските цезари. И зад тази сделка, „договорена” с магистрата, само е загатнато, че погиват съдби, погиват отношения, погива държавността и бъдещето за поколения напред.

Павел ще се окаже удобният „решаващ фактор”, който ще уреди още една мръсна сделчица и ще се измъкне от калта с възстановено реноме на адвокат. Ще корумпира протестърите, ще лъже и шпионира в полза на мутри, ще се договаря с мутреси. Ще затъва фатално именно в познатото блато, срещу което са и неговите вопъл и негодувание. Бог ни е създал различни, но корупцията и алчността ни направи абсурдно равни - ние вече сме само декор в водевилния исторически декор.

Владимир Зарев внушава, че тук е ключът към цялостното сатанизиране на всичко случващо се в България - още в самото начало всички изпълняват чужд, коварен и жесток заговор - идеите трябва да бъдат продадени за няколко сребърника, защото мъртвите съдби не ще могат да тревожат никого в домогванията до властта.

И особено след това, когато властта стане факт в нечия биография. А тя, Властта, както е известно от древни времена, осигурява парите. В монетарната „слънчева система” човекът е като желязото - при определена сума се разтопява! От алчност!

Павел само на пръв поглед се сблъсква случайно с неочакваната, макар и търсена, любов с Юлия. В тяхната среща има фаталност. Сякаш за да ни опъне нервите и да не ни остави на мира пред екзистенциалните въпроси, Владимир Зарев ни въвлича В ДРАМАТА НА ЦИНИЗМА, ПИСАНА ОТ САМИЯ ЖИВОТ
- именно опитът за бъдеш честен и достоен за нечия обич понякога може да те кара да извършиш неща, които те дамгосват завинаги със званието „колосален мръсник”.

Всъщност, чудовището на търговията с надеждите на хората - „явлението” Орлов мост, е лакомо и трябва да бъде нахранено чрез купуване и манипулиране - то взема своите „протестърски” жертви. Няма място за илюзии!

Няма място за „сантимент и блажени” спомени на споделеност, че заедно сме се борили за идея. Всичко е един мрачен водевил на абсурда!

С натрупания опит от предишните успешни книги Владимир Зарев внимателно, всеотдайно и с грижовна старателност описва случките и героите. Няма я припряността авторът да се доказва или да се опиянява от „почерка” си на даровит повествовател.

Докато четях, усещах времето, събитията, драмите. Нямаше лековата прибързаност и самоцелност, заради постигане на шокираща динамика в повествованието и скоростно развитие на интригата.

Усещах неговата болка и разочарование, философските му тежнения и горчивината, че всъщност Елитът, бленуваният и спасителен елит, просто е манифактурен продукт на нечии интереси. Че кошмарът ще продължи, въпреки вече осветените биографии, схеми, кошмарни примери.

Остава забит в нас кинжалът на въпроса на въпросите:
- Има ли невинни в България?
И колцина от истинските виновници са наказани?

Въпрос на време ли е да бъдем изядени от личните си демонични полтъргайсти на натрапената ни абсурдност и на култа към „пачкирането”?

Чрез образите на своите герои Владимир Зарев ни показва и предупреждава, че обедняваме не само откъм пари и материален ресурс, но и откъм себеуважение. А без него със сигурност злото ще ни натиква в блатото на мизерията на духа.

Лъскавият любовник Стенли, бонвиванът от фитнеса като истински кроманьонец изчуква и майката, и дъщерята, защото те за него са само плячка на егото му.

Животът му е кич и абсурд, празнота с дрънкулки, който паразитира в разбитите светове на приятелите „за шир потреба”.. Постъпката на дъщерята е и големият й протест срещу майката - „вечната жертва” Юлия, която се опитва да се отърси от набезите на претенциозния съпруг-аутсайдер, маргинал и телевизионер Никола, докато лудостта й е по петите.

Но не отделя време да проумее света на тийнеиджърът Виктория, не я наглежда с истинската майчинска страст, а оставя бабата да направи каквото може. Но дали ПАЛАЧИТЕ И ЖЕРТВИТЕ ПОНЯКОГА НЕ СМЕНЯТ МЕСТАТА СИ?

Тук е майсторството на Владимир Зарев - с описването на историите и с разкриването на вътрешните терзания ни дава възможност да преоткриваме истините за живота, а може би и за себе си. Припомня ни, не ни поучава. Като го прави елегантно, сдържано и някак великодушно.

Вглеждането на автора в разбитите сърца и съдби са многократно по-въздействащи от медицинските аутопсии на съвременните пишещи, в чиито творби има образност, показност, шоу, спектакъл, ефект, но са пропуснали чувството на съпричастност и терзание. Мислели са повече за хонорарите, но не и за това, как да ни обяснят, че живеем сред чудовищните жестока „прелест и разкош” на днешното време.

Времето, създадено и преобърнато от хората, няма нужда от съвременни Хамлетовци, а единствено от психотерапвти за тях, за да издържат интимния си тиранин - страха. Почти демоничния страх, подхранван от съмнението, че българският модел е печално известният мутренски модел „Галиче”.
Защото с романа „Орлов мост” Владимир Зарев не ни дава отговор на сакралния, но и изключително опасен въпрос - дали пък този днешен живот изобщо си заслужава? Той ни подсказва, предупреждава ни, че всеки един от нас участва в злото според собствените си представи за пазарен успех и духовно досие.

ФАТАЛНИТЕ ОТГОВОРИ НЕ ИДВАТ САМО ОТ ФАТАЛНИ РАЗМИСЛИ,
а най-вече, от погрешни решения и действия. За да не останем просто един биологичен факт, сме призвани да се насилваме ежеминутно да бъдем хора, преодолявайки именно човешките си страсти.

Посредствеността на родените сред нас елити са функция на нашата безотговорност към значимите неща от живота, които може би недостатъчно разбираме и най-вече, недостатъчно, оценяваме. И почти садистично се съсипваме с неверни избори, докато мракът над настоящето като че ли настъпва, за да ни погълне.

Когато прочетем романа „Орлов мост” на Владимир Зарев, ще осъзнаем, че това е логичната версия на сбъркания български Преход, който застина в страсти, компромати и корупция, докато се изгубиха усещането за перспектива и вярата в историята.

КИНЖАЛЪТ НА ДУМИТЕ СТОИ ЗАБИТ В СЪРЦАТА НИ.

Кървим и помръкваме в сумрака на фаталния следобед, когато Павел загива. Можем да си представим разкъсаното му тяло сред купчината ламарини на джипа при катастрофата.

Можем и да си представим угасването на бащата - бай Данчо, в психарския ад, които няма никога дори да осъзнае докрай какво се е случило със сина му. Юлия ще го загуби още веднъж, за да бъде още веднъж фатално губеща. Тя ще се себеобвинява, че го е убила с дръзкото си настояване и упорство за честност, за доказване, за пречистване от консумирания грях. Романтичните кълнове на предусещането, на надеждата „Любов”, ще бъдат смазани.

Но Юлия така и не прощава - нито на него, нито на себе си. Земята ще оближе устните си и ще погълне Павел - безславен, недоказал се, абсурден и несъстоял се млад мъж.

Каквито са и останалите герои в романа.

КАТО НАС, НО В ДРУГА РОЛЯ.

И на друга дата!