МОЛЕБЕН

Воймир Асенов

МОЛЕБЕН

И бялото в мойте очи почернява,
когато от мен си отиваш… Тогава
на пролет не виждам край мен лястовици,
а сякаш – със черни забрадки – вдовици!
Дори онзи ангел, превърнат във щъркел,
тогаз ми прилича на кръст върху църквата,
а старата звънчева златна камбана
не пее, а плаче от скръб разлюляна.
И чува се само молитва за живите –
когато от мен си отиваш…

Когато от мен си отиваш, светът не е този,
който познавам, а всичко е грозно.
Тогава, когато от мен си отиваш – престава
да дава и лятото свойте богатства на мене –
то свойте съкровища в гробища пусти
                                                    разменя.
А мене ни вятър повява, ни дъх от жарава,
когато от мен си отиваш… Тогава
морето на нашето лято с печал е залято,
морето на нашето лято реве и прелива –
когато от мен си отиваш…

Когато от мен си отиваш – на есен –
ни песен дочувам, ни вест поднебесна.
И бродя невесел в леса листопаден, когато
от мен си отиваш със хладни обятия…
Аз знам, че към мене пристъпя бездушната Зима.
Тя взима най-скъпото – вечно – Тя взима
                                                          любимото!
Тя нищо не връща… Ах, Зимата зинала,
която поглъща най-милото в нашето минало!
Душата ми в зимните преспи се скрива –
когато от мен си отиваш…

Недей си отива! Бъди милостива!
Недей ме оставя нещастен!

Аз бях най-щастливият,
когато ти беше до мене: Не Дух, не Видение,
не сянка на птица, а Ангел или Вдъхновение.
О, двойник на мойта душа – най-красивият,
недей ме оставя, недей си отива!
От Бог си ми дадена Ти за най-верна невеста –
Ти моя молитва, Ти моя Съдба, Ти моя Честност!
И ето пред Тебе отново сега коленича
и пак Ти се моля – върни мойта Пролет –
ОБИЧАЙ МЕ!
А аз ще Ти дам моя сетен най-летен Молебен:
- Ах, Песен-невесто, не мога без Тебе!


СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК

                              „Черный, черный человек
                              мне спать не даеть…“
                                        Сергей Есенин

Ох! Зима е пак, зима е…
Един ангелски сняг, дяволски
пада необозримо
над петричките явори.
Над милото ми поселище,
над южната ми родина
лети бяла виелица
от полудели снежинки…
Но в черни мисли довечера
аз отново ще се топя –
едно снежно човечище
сред нощ не ми дава да спя.
Това чучело със метлата,
със морковен нос и бомбе
уж смита сняг, а вероятно
под сняг и градът ще погребе.
Ох, зима е пак… зима е.
Пак чувам глас стародавен:
- Ти вече нямаш да взимаш,
а имаш само да даваш…
И с полудели снежинки
лети бяла виелица –
над южната ми Родина
и над лозите мелнишки.
От тука аз възразявам:
- Дяволе, непоносимий,
аз вече нямам да давам,
а ти – да имаш да взимаш!


ВИДЕЛО

                    На И.П.

Видело – слънчице – видело,
мило светило над мене,
жълтите мелнишки ридове
греят от теб осветени.
Ти се издигаш в небето,
между Пирин и Беласица
и ми е видело – светло,
всичко от твойте отблясъци.
Слънчице мое, Видело –
ти си ми пролетен щъркел –
без теб над икони и идоли
сова само прехвръква…
Без теб не никне тревата.
Без теб изсъхва листото.
И ми е тъмно в душата,
а песента ми не свети…
Без теб не идва лятото.
И все съм сред Есен, сред Зима.
Без теб, за мойте приятели,
ще ми угасне и името.
Слънчице мое, Видело,
изгрявай! Не ме забравяй!
Ти си ми образ най-свиден –
дума, която остава!