Тихомир Йорданов

МАНИВЕЛАТА МУ Е МАЙКАТА

Онзи ден свободната преса ни стресна с една новина: Правителството на Швейцария се тресе. Настъпили са промени. Министърът на съобщенията и министърът на марината (морското министерство) си разменят местата.
- Хайде, бе! - възкликна познатият ми Станчо Правдата, тукашен общински съветник. - Откъде се извъди това Морско министерство в Швейцария? Тя няма море!
Възразих:
- Това е без значение. Щом у нас има Министерство на правосъдието, защо Швейцария да си няма Министерство на марината?
Аргументът ми се прие без колебание. Нещо повече: Станчо Правдата обеща още на първото заседание на Правната комисия на общината да внесе за одобрение наредба за движението на уличните кучета и котки с оглед намаляване на жертвите при пътни произшествия. От своя страна аз му обещах да го подкрепя с гласа си.
Бяхме се събрали на Битака. Там обсъждаме политическите въпроси.
- Точно така, - казах. - Отгоре надолу държавата ни се тресе от реформи и крайно време е те да започнат и отдолу нагоре. Правосъдният министър подаде оставка. Министър-председателят я прие. Постъпи правилно! Ние сме за реформи.
- И каква ще е тя? Ще я въртим като с манивела. Натиснеш надолу - изръмжи, дръпнеш нагоре - припука. И току виж моторът пропял…
- А кой ще я върти тази манивела, бе Маньо?
- Да речем, че съм аз! - без колебание рече Маньо. - Манивелата му е майката!
Ако питаш, тогава му излезе и прякорът Манивелата.

ОСВЕЩАВАНЕ НА ВЕЛОСИПЕДНА АЛЕЯ

Графити

Светиня му топна китката босилек в светената вода и я тръсна над главата на кмета. Капки нападаха и по лицето му. Той, усмихнат, го избърса с ръка и попита:
- Сега ли ще зарязваме?
- Зарязването беше на Трифон Зарезан… Сега ще режем лента, - отвърна му попът и подхвана молитвата: „Слава тебе…”
Той тръгна да ръси наред сведените пред него глави. Миряните наченаха да се кръстят. Но попът мярна с око, че кметът се колебае от коя страна да направи кръста и се върна при него:
- Православния…!
И пак тръсна босилека над главата му.
Освещаването на отрязаната от тротоара и боядисана в червено ивица, наречена велосипедна алея се виеше покрай стените на сградите и построените отстрани хора. Тротуарът бездруго беше тесен за пешеходците, изтикани на него от ръмжащите на пътното платно автомобили. Градската планировка беше стара, а градът растеше като акселерат. Но новото време си искаше своето.
Завърнал се наскоро от ответно посещение в близката западна демокрация, кметът Добронемиров донесе и идеята за придвиждане с велосипеди, което щеше да запази градската среда и да намали броя на пътните произшествия. Точно тази мисъл разви и местният блогер Сортиров в своя не твърде четен в интернет блог. Обяснението на тази дума вижте под линия, а така също и всички други неясни думи, които читателят не може да намери дори и в речниците.
Освещаването на единствената засега велосипедна алея не бе завършило, когато на следващото малко по-надолу кръстовище произлезе пътно произшествие с непоправими последици. Млад колоездач, по право яхнал своето двуколесно возило, на нерегулираното кръстовище блъсна пешеходец. В отговор пострадалият използва думи, недопустими в цивилизационния свят, в който живеем, засягайки светата майчина сянка на противника. Той слезе от велосипеда, подпря го до близката витрина, след което нанесе силен юмручен удар на сквернословеца. Онзи пък му отвърна по същия начин, с което нанесе серия подобни удари и ритници по задните части на падналия на земята пръв виновник за инцидента.
Моите читатели навярно са бивали свидетели на подобни сцени дори и без да посещават театрални представления. Намериха се и зяпачи, които незабавно документираха събитията, заснемайки ги с най-съвременни технически средства, каквито почти всеки вече притежава. Имаше и досетливи граждани, които, всеки по свой избор, позвъниха едновременно на пътна помощ, на бърза помощ, на пожарна служба и на полиция. Само високопланинската спасителна служба не бе сезирана, тъй като инцидентът стана в низините. Всички се отзоваха според възможностите си.
Констатирано бе следното: човекът, без колелото, лежеше неадекватно на велосипедната алея и вече никакво дишане уста в уста не можеше да го приведе в движение. Той бе натоварен на линейка. Причинителят на това обстоятелство бе качен на полицейска кола и с писък на сирени и двамата бяха откарани там, където трябва: единият в моргата, другият в ареста.
Тук би трябвало да завърши моят легендарен разказ. Но животът е по-силен от всички пишещи автори. Затова той продължи и в по-сетнешно време с безкрайни съдебни дела, използващи свидетели, експертизи, научни медицински заключения, събрани доказателства и пр. и пр., които за известно време оставиха велосипеда на местопроизшествието, охраняван до прокурорско изясняване на случая.
За всичко това очаквайте съобщения в късните новини на телевизиите. А за удовлетворение на гражданския интерес, пишещият тези редове, заедно с всички официални лица продължи процеса на освещаването. То завърши във ВИП-ресторанта на близък кметски роднина. Естествено, в задушевна атмосфера, така както би трябвало да завършват всички важни събития в днешно време.
„Слава тебе, Господи!…”
_________________

1. Графити - оставени най-вече върху камък писмена, предмет на изучаване от археологията.
2. Блогер - безотговорен коментатор, свързан или отстранен от чуждестранни инвестиции

ОТЦЕПНИЦИ

Резбарят опипа с пръсти изсъхналата липова цепеница. По дължина вървяха грапавите жили на дървото. Натисна длетото върху тях и пред него се нави на масур тънка стружка. Откъсна я с палеца си. Длетото беше запънало. Чеп. Чукна и го разсече. От край до край тръгна змиевидна цепнатина. Опипа я и от двете страни на разпукалото се дърво. Поколеба се, а после хвърли цепеницата в разгорялата се камина.

***
- Цепя се! - сърдито, ребром с дланта си удари по масата, сякаш искаше и нея да разцепи, членът на Постоянното присъствие на… Все едно на какво! Той бездруго теглеше встрани. Бутна микрофона пред устата си и се… отцепи.

СМЯНА НА ЗНАМЕНАТА

Това е акт знаменателен. Наблюдавам го съвсем отблизо - от моя прозорец, който гледа към балкона на Мяната - дребен деец на промените в обществото, мой съсед от шестия етаж на срещуположния по остарялата вече терминология кооперативен жилищен блок. От този балкон в дните на национални и международни празници - ще ги намерите по червените букви в предишни годишни календари - биваше провесван родният трибагреник. Той беше символът на народна сплотеност и международно единство. Такива дни обикновено биваха неработни, което даваше основание на Мяната да застане на балкона над общата етажна собственост с вид на безразличие към всички неприятности в света.
А такива неприятности ставаха по света и у нас, според сигнала на единственото тогава телевизионно предаване. Най-дълго се задържа на този балкон големият, поизкърпван на места и захабен бял семеен чаршаф. Нормално. Този цвят стоеше най-отгоре, хоризонтално поставен и върху знамето ни, което вятърът в обществения климат неочаквано раздърпа.
На упоменатия вече балкон ръчното домашно пране, предпочиташе лесните за изпиране едноцветни телесни фланелки. Те скоростно сменяха боята си. Нямаше как да не забележа, че те бързо възприеха и избеляващия син цвят на утрото. Това в известен смисъл внасяше бодрост през деня.
- Всичко е ден до пладне! - си казах аз, застанал срещу огрения от яркото слънце южен балкон, където Мяната излагаше разгорещената си месеста фигура под полъха на пожълтялата от употреба нощница на жена му.
- Нищо ново под слънцето! - банално заключих аз, додето си мислех си за настъпващата нощ, която, очаквах, щеше да промени гледката пред прозореца ми.
Ще ми се да ви призная, че ми омръзна тази гледка, която не бях в състояние да променя дори и като изоставя своята наблюдателница.
- Такива са времената!… - си казах примирено, обобщавайки всичко върху листа, който изписвах с грапавия си почерк.
Впрочем, на сутринта Мяновица провеси да съхнат дългите гащи на съпруга си, носени от него през студените зимни дни. Сега той стоеше под тях, изпускайки през носа си синия дим на догорялата цигара. Подчертавам „през носа”, защото всичко, което необмислено правим, после ни излиза през носа.
- Може да бъде отменено всичко, което му се предлага на човека. Само пролетта не може да се отмени. Това е главното и то е знаменито! - обнадеждавах се аз, додето изнасях на моя балкон малкото трицветно байраче, прикрепено към тънка пръчица. Донесох си го вкъщи след тазигодишното третомартенско шествие.