Илия Бешков

Александър Божинов казва за себе си: „Аз станах по принуждение карикатурист”. Това именно принуждение заставя и мидата да превръща глождещата я чужда песъчинка в бисер. Тия бисери не могат да се направят в научните лаборатории и учебните заведения - те се раждат от обществените недъзи и от тънката чувствителност на художника.

Карикатурата и хуморът ни спасяват от грозотата на света. Без тях ние щяхме да презираме света и себе си.

Хуморът е връхна точка на общественото служене, рожба на общественото развитие и негова връхна инстанция. С всичко можем да отегчим и разплачем човека, но да го разсмеем - само с истина и мъдрост.

На шестгодишна възраст Божинов разглежда карикатурите във виенското хумористично списание „Кикерики”, получавано от баща му, и се чуди защо човеците са малки, а главите им големи. Той по-късно се убеди, убеди и нас, че хората са всякакви, и с малки глави, и с големи алчни тела.

Това любопитство насочва Александър Божинов към Рисувалното училище, където при професор Мърквичка изучава онова, което може да се учи.

През 1902 година той е в Мюнхен, за да види пък другото - онова, което най-добрата немска живопис и баварското свободомислие са създали. Там Божинов започва да изучава живописта, която не изоставя и до днес - здрава, богата по колорит и жизнерадостна. Тя е другата негова половина - слънчева, чиста, където хуморът, иронията и обществената съвест тихо спят.

Година и половина в Мюнхен е съвсем кратък престой, но достатъчен за един българин без средства. Божинов се завръща в България и започва редактирането на „Българан”.

Хората с малки глави и големите алчни тела бяха вече родени, отраснали и управляваха младата държава. Управляваха я, както можеха. Алековият Бай Ганьо кръстосваше с алчни очи цялата страна, с чепат бастун и астраганен калпак, с полицейска куртка, с редингот и министерски цилиндър, с редакторско перо и берданова пушка - заплащващ всекиго и от всички изплашен. В бирариите певачките пеят патриотични песни, в участъците плачат бити гласоподаватели - богатства, тероро, сиромашия…

Божинов се вгледа в родината си - роден с нея като по чудо в един и същи ден, и в жизнерадостния му поглед, и в младото весело сърце проникна болката, състраданието и топлото чувство към нея. Хуморът, присмехът и иронията бликнаха направо от сърцето му.

Смехът съвсем не е смешна работа. Едно е да си сам смешен, друго е да създаваш смях. Божинов осмя враговете на народа, а сам пое страданията му и ги превърна в бисери.

Шест хиляди карикатури и мъдри остроумия свързват живота му с живота на България. Включена в международната дипломатическа игра, нейният млад живот е помрачен от политически разпри, необуздана алчност и партийно злонравие.

Божинов трябваше да разплита възел по възел интригите и козните на вътрешни и външни врагове - политици и дипломати - от султана, през Фердинанд, до Джон Бул. Като опасни мухи излитаха из страниците присмехът, сатирата и смелите думи и кръжаха все около големия нос на Фердинанд.

Не са безопасни обаче шегите с царе. Много опасните истини Божинов разкрива пред своя остроумен, скептичен и предупредителен герой Пижо - висок, тънкокрак като остроумие, беден и мъдър като поговорка.

Божинов потапя перото си във всички обществени слоеве, институции и скрити места, където глупостта, алчността и високомерието са се настанили на чуждо място или където отчаянието и унижението са потиснали радостта на човека.

Животът на веселия човек е по-особен. Човек не може да се смее и да люби отдалече. Една съвсем близка дистанция се налага по необходимост и това е характерно за всички влюбени и за всички карикатуристи. Наистина, всяка прекомерна близост граничи с неприличие, но пък без близост сме тъжни.

Божинов ни поставя толкова близко до събитието, че ние се виждаме попаднали в самия него. Тая близост изисква пълно познаване на обекта, на ракурсите и перспективните изменения, тъй като смехът не е измислица и клевета, а пълно и дълбоко разкриване на характерите. Затова мнозина основателно се боят да седнат на трапезата на смеха.

Карикатурата се прави, за да ни грабне и включи в себе си, а не за да я съзерцаваме. По това именно се различава от нормалната рисунка - по своето съвсем друго пространствено разрешение. Тя не осакатява формата, а променя само ъгъла на виждането. Тя е мироглед. А ъгъла на виждане може да пероменя само оня, който добре познава законите на виждането.

„Човек, който се двоуми в занаята си, не е майстор”, казва Божинов. Когато изгражда карикатурата си, той не се двоуми: поставя за герой силно изявен характер на действителен човек, който, верен на себе си, доказва истинността и на събитието.

Разкриването на характера е радост за художика и истина за зрителя. Характерът е неповторимото в природата и човека - чрез неговото разкриване ние се приобщаваме радостно към тях.

Зоркото, бдителното око, вярното наблюдение, бързото и точно улавяне на характера, чудното му претворяване са не само средства у Божинов, но и същина на неговата творческа природа, спонтанна негова проява. Той наблюдава и чува, рисува и осмива, присъжда и се радва едновременно.

Смехът по своето естество е интимен, всепроникващ и жизнен.

А как се създава карикатурата - е малко неясно и доста трудно за обяснение. Тя безспорно произлиза от рисунката, но толкова, колкото кръгът от квадрата, колкото остроумието от логичното мислене. Тя е смел скок в непознатото измерение, където всичко става съвсем ясно. Могат да се дадат още много такива определения за нея, но и те не ще свършат работа.

Смехът на Божинов е навсякъде - и като сатира, и като присмех, и като радост, - във всички слоеве и във всички възрасти. Той осмя възрастните грешници и негодници, а на децата даде най-чиста радост във весели картинки и стихове - „Златна книга за нашите деца”. „Азбука за малките”.

Александър Божинов издигна българската карикатура в изкуство, като й даде език графичен, който родствено и равноценно стои до богатия, действен ясен български език.

Голям е броят и голямо е разнообразието на героите на Божиновия непреходен свят: хора, които навремето са играли роля, но не са свършили нищо, свят, който много прилича на нашата стара България и в който, за наше щастие, звучи радостно гласът на невидимия главен герой - Смехът!

Предговор към изданието от БАН, 1957 г.