ТАКАВА ТИШИНА НЕОБИЧАЙНА…
* * *
Такава тишина необичайна.
Шуми поточе в близката гора.
И аз разбрах – от всички земни тайни
една-едничка тайна не разбрах.
Защо човек се ражда, за да страда?
Защо човек живее на света,
когато и най-мъничката радост
сред мъка получава. С песента
поетът пък отново ще повтори
страданието на внезапен стих.
Защо поет родихте, мили хора?
Той болката отново ще роди.
Но никой не вини сега поета.
А в късните, до късно часове,
сред труд и след умора, пак четете
родените от болка стихове.
* * *
Може дълго да страдам, да ме боли…
Искам да оцелея!
Разминавам се с хора зли
и с добрите живея.
И доверчивата простота
на сърцето ми с тях ще разделя
залък хляб или глътка вода.
Ще се спра с ранобудните селяни.
До града ще заспя в автобуса,
уморен от безсънната нощ.
Но до топлото рамо ще чувствам
рамена, а не допир на нож.
Може дълго да страдам, да ме боли.
С хора добри аз живея!
С тях разговарям пред белия лист
и вярвам – ще оцелея!
МАМА
Листата бавно пожълтяват.
Съхне нанизът по-ален
под покрива на моя дом.
Пристъпя есента. Узряват
златисти дюли и безшумно
целуват мократа земя.
На тоя свят живее всеки
с тревогата на своя ден.
Върви по меките пътеки
и мисли мама пак за мен.
Аз я усещам как завива
със тихи стъпки към дървото.
Събира есенния плод.
И дюлите погалва леко –
сякаш мене по челото
гали със ръка.
Бързат майките. Събират
плода пред първата слана.
И може би така умират –
с едничка мисъл по сина.
ГЕРМАН
“Но разкажи със думи прости…”
Никола Вапцаров
В края на лятото от суховея
всичко в полето изсъхна.
Земята надрана – герени безплодни
и хълми съблечени голи.
Ни птица, ни риба…
Корита безводни
се зъбят с чакълесто гърло.
Жестоко, но честно
наказва природата,
когато веднъж я разсърдим.
Стопани очаква земята
и длани корави
да спрат суховея на дните.
Канали пресъхнали,
речни корита
белеят от кости на риба.
Господи,
молят старици забравени в селски дворове.
Вървят по пътя прашен към Проганя
девойки с венчета на чело:
- Германе –
носи вихрушка внезапна
горещото пладне
над пустото село.
- Умре Герман от суша за киша,
Германе!
Шепнат пресъхнали устни
и пот от челата
лепне по боси крачета.
- Германе!
Никой от нас не вярва
във господ,
човече от кал не правим.
Бяхме дечица неуки и прости,
но здрави.
И оцеляхме в суша и киша,
и Германи правехме често,
затова, който от нас пише,
пише го просто и честно…
ИВАНОВДЕН
Колко смях, колко радост! Дядо Иван
ще изкъпем с вода на герана.
И звъни заледената кофа. От сутринта
лепне синджирът. Вретеното въртим в надпревара.
Дядо Иван, дядо Иван! Брадата, мустаците в лед.
Иванови студове! Кой ти разбира от градуси?
Внуци, правнуци сред двора – безчет.
Колко веселия, радости!
За здраве и сила ведро след ведро
гребем от герана. Лепне синджирът.
От памтивека все за добро
Ивановден ни събира…
20 януари 1985 г., с. Ясен
* * *
Аз не заспивам. Трудно ще отпусне
клепачите ми дневната умора.
Щурците нагласяват свойте гусли,
събират се под моя бял прозорец.
Благодаря ви, весели гуслари,
вий само чухте болката ми скрита.
Аз цяла нощ със вас ще разговарям
и ще заспя със слънце във очите.
ЕСЕН
Бръмчене зад стъклата. Следи от капки мокри.
Трептят листа последни по клоните червени.
И пушек лепкав бавно залива нисък покрив.
Сланата се стопява върху земя студена.
Далечен вик на птица сред храсти почернели
и скъсан звън на жици. Денят, по-кратък сякаш,
се сменя с нощ. Заспива изгубеното село,
случаен лай на куче обажда се във мрака.
Спокойно се потапям, потъвам като остров
в сезона пълноводен. И чакам свойто лято
безшумно, мълчаливо. Живея дните просто,
а коренът дълбоко потъва във земята.
СЪД
С ръце нечестни или с честни
ръкувам се понякога сред път.
Потупват ни по рамо, а по гръб
да ни потупват трябваше по-често.
Дори и жълъд от вековен дъб
да посадиш в саксия – на мушкато
ще заприлича. Грижи се бащата,
но силен не расте синът му скъп.
Под сянка даже буренът слабее,
на кукувича прежда става роб.
Повдигаш ли по жътва тежък сноп,
за пъдпъдъка малък помилей.
Но всичко се повтаря в този ден,
сезоните са безвъзвратно дълги.
Ако във нещо някой съм излъгал,
от себе си ще бъда обвинен!
* * *
Далечни думи и далечни срещи,
оставате при вчерашния ден.
Протягат се ръцете ни за нежност,
но нежност не трепти около мен.
Сърцата ни изстиват като пещи,
които хляб отдавна не пекат.
Далечни думи и далечни срещи,
забравени на някой кръстопът.
ЯБЪЛЧИЦЕ МОЯ!
Ябълка цъфти във двора на съседа!
Есен е. И, вижте, ябълка цъфти!
Дни я преживявам. Имаме поверие –
ябълка цъфти ли, чакай люти дни.
Чакай люта зима. Зима мразовита.
Ябълката грее в бяла тишина.
Мое утро бяло, блеснало в очите
с ябълката бяла, с първата слана.
По земята утре като сняг ще белне
твоят цвят сред тъжни есенни листа.
Ти изгря в деня ми. Как ще се разделям,
ябълчице моя, с твойта красота?
Пролетта е само за цъфтеж сезона.
Ябълчице моя, как ще победим?
Есента пристъпи. И цвета орони,
даже красотата – тя не пощади!
