ПАНТЕРАТА

Атанас Теодоров

Трифон Йосифов

Роден на 28 ноември 1943 г. в гр. Левски. Завършва висше образование по специалността “Българска филология” във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” през 1967 г. Редактор на вестник “Ямболен” в ХКПВ “Димитър Димов”, организационен работник, дългогодишен главен редактор на окръжния и областен вестник “Народен другар” в Ямбол. Публикува проза и публицистика в местния и националния печат. Автор на конкурсния роман “Бракониери” с известния филм по него “Резерват.” Умира на 17 януари 2005 г. в гр. Бургас.

Есента на 1976 г. Вървим с Трифон Йосифов и Димитър Яръмов по централния софийски площад “Девети септември”.

Трифон е дошъл по обяд от Ямбол с цяла група участници в предстоящия идеологически пленум на ЦК на БКП с доклад от главния партиен идеолог Александър Лилов. Докладът беше раздаден предварително, прегледахме го набързо.

На следващия ден Лилов щеше да го чете.

По това време в партийните среди на мода излезе плурализмът на мненията с главен теоретик Александър Лилов.

В нашия вестник “Студентска трибуна” представихме негова книга с рецензия на Слав Тодоров, партиен работник и журналист, наш земляк от Ямбол. Александър Лилов лансира идеята за равностойността на разнопосочни и противоположни гледни точки по обществени и партийни въпроси.

Макар и далече от партийните идеолози и апаратчици, вълнувахме се и ние. Струваше ни се, че най-сетне се открива път за другояче мислещите. През партийната работа бях минал в Ямбол и аз, но Трифон заемаше по-силна позиция - завеждащ отдел “Пропаганда и агитация” в Градския комитет на партията, след години очаквахме да го видим и наследник на Борис Илиев като секретар.

С Трифон Георгиев (тогава с това име) сме се движили в различни нива на йерархията, никога не сме били в служебна зависимост. Като от по-горен етаж в Комсомола уж му се явявах началник, но това остана само на книга. Приятели станахме от първия ден, когато се появи в Ямбол, и не се откъснахме и след преместването ми в София.

В Ямбол станаха големи промени. Дългогодишният ни партиен началник, първият секретар на ОК на БКП др. Димитър Йовчев, беше сменен и издигнат по заслуги в организационния отдел на ЦК. Още докато бях в Ямбол, всички знаеха публичната тайна, че високите добиви от зърнени култури се донаждат от недекларирани обработваеми площи.

Тая явна тайна беше стигнала където трябва - ЦК на БКП, Тодор Живков.

Партийното кормило на окръга беше дадено на Христо Георгиев (Емил), но Трифон беше дошъл по поръка на Мария Рошманова, секретар по пропагандата на ОК на БКП, “да ме калеса” за главен редактор на окръжния вестник “Народен другар”. Според партийния шаблон това е предварителен разговор. Предложението ме завари неподготвен. Щяха да почакат известно време за отговора ми. Трифон изтъкна предимствата на новата работа - няма да местя семейството си в София, по-високо обществено положение, по-голяма заплата, време за писане; битови удобства - добро жилище, служебна кола, живи родители на село, повече време за децата. Бог да прости “Народен другар”, нямаше да загуби от моето главно редакторство след кръщението ми в столичната журналистика. Нямаше да ми бъде зле и на мене.

Но аз не се колебах дълго:

- Драги ми Трифоне, давам молба за отказ!

Разсмяхме се. И през черните очила се виждаше, че отказът ми не го огорчи. Пита все пак, да е чиста съвестта му.

- Защо тъй, бай Танасе? Поръчаха ми да те върна! Ямбол е жена ти, децата ти. В София не си уреден и нямаш гаранции за работа и жилище…

- На, заради това няма да се върна!

Баща ми на изпроводяк за София ми каза една мъдрост, която не съм чувал от друг: “Нивата да е надалече, хамбарът да е наблизо.” Въпреки трудностите и лишенията и жена ми твърдо стоеше зад мене.

Седнахме в стария “Берлин” да довършим разговора. Трифон трябва да се върне с резултат.

Трифон имаше готов отговор:

- Бай Атанасе, ти като се отказваш, ще отида аз!

Така окръжният вестник се сдоби с един много добър ръководител, а аз продължих да се разкъсвам между София и Ямбол.

Пихме по една гроздова за неговото “заробване” и моето “освобождаване”. Такава грижа за моето добро бъдеще повече не видях от Ямбол.

Зарадвах се на такова развитие на нещата. И да бях приел, сигурен съм, че Трифон нямаше да пламне от завист и отмъстителни чувства. Тръгнахме в една посока още през 1967 г., когато заедно с нас в Ямбол се изсипа и голяма група възпитаници от първия випуск на Великотърновския университет. До този момент не познавах нито Трифон, нито съпругата му Митошка Манолова, която го “доведе” в Ямбол.

Не мога да правя сравнения с предишни години, но се виждаше, че в Ямбол се насъбраха много млади литератори. Докато аз чупех пръсти, че от младежкия вестник, за който ме покани Мария Рошманова, нищо не излиза, Трифон Георгиев (с това име започна той) пое редакторството на “Ямболен”, многотиражката на новия Химически комбинат за полиестерни влакна. Не бързаше да се изявява като писател, но и не криеше интереса си към прозата. Доста по-късно прочетох първия му разказ в “Народен другар”, а първата му книга излезе петнайсетина години по-късно. Но какъв силен дебют!

Мария Рошманова привлече и Трифон Йосифов в Комсомола, където след неуспешния опит за издаване на младежки вестник аз, Янко Стефов и Желю Желев се превърнахме в инструктори за селските райони. Трифон пое пропагандата на градския комитет на ДКМС. Още не са отшумели злоумишлените съчинения за онова време. Но какъв тормоз, какво насилие са претърпели младите хора в Комсомола?

Това, което бяхме чували за “зозите и суингите,” е било още преди нашето ученичество. Борбата против късите поли и тесните панталони по наше време предизвикваше само усмивка. Масовата работа в прослава на победилата социалистическа ревюлюция не губеше темпо, но вече бе станала по-ненатрапчива, пак с манифестации, лозунги и речи, но накрая завършваше с веселбата и софрата.

Възхвалявахме научно-техническата революция. И наистина България влезе в първата десятка с най-развито образование в Европа. Порицавахме официално идеологическата диверсия в културата, но никой не забраняваше официално западната музика и танци. През седемдесетте години, времето на нашата младост, идеологическата машина още се смазваше с ентусиазъм и не беше затънала в празнословието и бумащината на последвалата перестройка. Отдавна беше свършила борбата с класовия враг, някои бяха започнали да захаросват миналото, други гледаха към него с ирония. Социалният произход още важеше, маркиран вече с безлични щампи като “служащ”или “работник.” Димитър Кралев разказваше за един известен ръководител в града, който започнал кариерата си с “произхождам от бедно кръчмарско семейство” в автобиографията.

Пишехме и печатахме първите си неща в една стерилна среда от положителни герои в литературата. Такава изглеждаше и видимата част от живота с големите строежи и мащабната индустриализация, с оживление и пренаселеност в набъбналите от селяни градчета. Работническата тема изсуши другите стръкове на литературната нива. Десетилетия наред еталон за голям роман остана “Смърт няма” на Тодор Монов, книгите на Радослав Михайлов и Коста Странджев.

Някъде между бурените поникна и селската тема. А знае се, че бавно, но сигурно гъстата трева покрива нивата. Оставям настрана виртуозната проза на Йордан Радичков, “Корените” на Васил Попов, “малките илюзии” на Ивайло Петров, “шумките” на Николай Хайтов. В края на седемдесетте и началото на осемдесетте години остро чувствахме липсата на духовен и личностен идеал, въплътен не в писател, не в политически проповедник, а в нов “мечтател безумен” и “образ невъзможен.”

Често в компания и на маса спорехме каква трябва да бъде днес националната идея, най-разпален и най-подготвен винаги биваше Димитър Яръмов, негов аргумент беше възрожденската идея, автентична и чисто българска, но близка и до гръцката “фелики етерия” от началото на 19 век.

Много евтин, но качествен алкохол се изпи в тия спорове около народопсихологията. Нова национална идея не измислихме, не станахме и подражатели на Иван Хаджийски от стъписване пред ръста му. Това време, наречено сега застой, бълбукаше отвътре, без да потече струя навън. Успокоението и засищането приспаха будността и деятелността на българина чак до драматичното начало на промените. Може би като следствие от тия разговори идеята за ентропията, разбирана като латентно състояние на духовната енергия, легна в основата на третата ми книга “Зачатие”.

С Трифон Йосифов на масата не можехме да скучаем.

Винаги с тъмни очила, винаги леко брадясал, къдрокос и едроглав, Трифон изглеждаше строг и недостъпен за онези, които не го познаваха добре. Знаеше много от различни области.

Повечето бяхме филолози-българисти, тъй че на краставичар краставици не се продават лесно. Широката му ерудиция ни е принуждавала да се съгласяваме с него и при явно противоречие с темата на спора. По това време строях вила в село Гълъбник, Радомирско и скривах наранените си ръце под масата, за да не стават обект на приятелски подмятания, особено от Трифон Йосифов и Стефан Чирпанлиев. Само бай Димитър ме поощряваше, минал по същия път преди мене с къщата в Нови хан, Софийско.

Трифон бързо се наложи като кадърен ръководител и популярен журналист. Някои явно са виждали в негово лице заплаха за кариерата си, защото от един много главен ямболски ръководител се чу уж невинната критика: “Трифон Йосифов да свали черните очила!” С този лаф започваха майтапите на масата. Възможностите пред писателя в малкия град не са големи. В Ямбол няколко непризнати таланти хленчеха редовно пред вратата на всяко по-високо партийно и държавно величие и получаваха не рядко добри синекурни служби. Всички останали и при тоталитаризма изкарваха хляба си. Като колеги по перо най-често досаждаха на Димитър Кралев. Той беше дигнал ръце от постоянно уволнявания Недялко Динев, прихождащия Стамат Боралиев, Мишо Василев.

Вниманието на литературната критика вече беше обърнато към Ямбол. Пазя много покани и съобщения за гостувания, обсъждания, литературни и културни събития, които не могат да се изброят. След като създадохме Дружеството на писателите през 1979 г., вестник “Народен другар” стана нашата гостоприемница в Ямбол. Порасна самочувствието на ямболските творци в културата. На моменти съм имал усещането, че преминавам на път през някакъв стан. В Ямбол непрекъснато пристигаха или заминаваха писатели, критици, артисти.

Отбиването в стаята на Трифон беше задължително, както и отрупаната маса. Много мастити и прославени гости са се радвали на Трифоновото гостоприемство, литературни корифеи от национална величина за пръв път получиха внимание и признание от родния си край не без негова помощ.

Те винаги бяха недоволни от това признание, макар че повечето се сдобиха с престижни отличия и награди в този благодатен за ямболската култура период. Не чух обаче от Трифон някой да е проявил интерес към литературните му занимания.

Нито пък съм прочел поне един ред от тях за негова книга или книга на “по-предните” от него Димитър Яръмов, Димитър Кралев и др. Трифон живееше с литературата без мания за личен успех. Не принизявам амбицията му, но той нямаше психологията “да блесне”, съсредоточен бе във вярата в себе си. Не го чух да отрича усилията на никого.

Ако се погледне към тия петнайсетина години, ще се види, че на страниците на неговия вестник са минали и много графомани.

Трифон Йосифов направи доста късен дебют през 1984 г. Майтапили сме се, че старите моми раждат трудно, но само здрави деца. Моментът се случи много благоприятен - издателство “Хр. Г. Данов” в Пловдив беше подхванало един конкурс за роман на съвременна тема. Знаехме, че Трифон ще участва много преди да изпрати романа си. Обикновено това е риск за автора. При загуба разочарованието дълго време потиска самочувствието и желанието му за работа.

Преди да се реши на тая стъпка той потърси професионална подкрепа от най-близките до него. Трифон повери ръкописа си само на бай Димитър, поне на мене не ми е известно друг да го е чел. В нашата компания от ямболски “софиянци”, литературната атмосфера в града нямаше да бъде такава, каквато я запечата историята, без енергичната фигура на Димитър Яръмов. Няма редактор от това време с повече издадени или лансирани книги на местни автори.

Но с книгата на Трифон Йосифов работата не е “служебна”. Много преди да започне да го чете бай Димитър имаше представа за романа на Трифон от разговорите около писането му и беше убеден, че ще защити лицето на Ямбол в този конкурс. Без да го е признавал открито, той е очаквал да защити и своето име като ментор на литературния живот на Ямбол. Каквито са и фактите.

Година преди да излезе романът престоя на “ферментация” в Нови хан. Колкото и да е ласкателно заради успеха на книгата, не мога да кажа, че съм взел друго участие освен съгласие или оспорване при разсъжденията на глас от бай Димитър. Както в старите времена, той изпращаше в писма препоръки и критики на Трифон при писането на романа.

Те съдържаха много конкретни препоръки, особено по конструкцията, която е доста сложна с преплитането на криминалната и психологическата основа на събитията. Вероятно в архива на единия и другия има бележки, които си струва да бъдат запазени като знак от онова старомодно време, когато писателите общуваха професионално, а книгите имаха истински редактори.

Разногласията се изглаждаха на масата в културния клуб в Ямбол. Като редактор Димитър Яръмов не фигурира - едва ли от нежелание. Неговата цел беше по-далечна - да повиши интереса и направи възможното за превръщането на романа в събитие на национален конкурс. Привлече в тая мисия и Петър Анастасов, който пое риска да стане редактор на конкурсен роман в собственото си издателство.

Така с “Бракониери” Трифон Йосифов навлезе достойно в прозата на национално равнище. Хвалебствията на дежурните лаици го подминаха, някои не си направиха труда поне да благодарят за гостоприемството му. Впрочем и нито един от маститите ямболски литературоведи и критици не отрони един ред в пресата, както е ставало и с почти всички писатели от нашия край. Трифон не потърси начин да осребри позицията си в културния живот на Ямбол. Продължи да посреща безкористно “доброжелателите” си на маса.

Не помня колко време след излизането на “Бракониери” шумният режисьор Едуард Захариев засне по него филма си “Резерват.” Не е било много отдалечено във времето, защото романът още беше “пресен” в съзнанието ми.

Според мене във филма зрелищното надделяваше над драматичното. Но не да обсъждаме мнения бяхме се събрали в Трифонови, в жилището им до старата автогара. Както винаги, поводи за среща между приятели не се търсят. Аз все пак се “заядох” с Трифон, че лесно е харизал хубавата книга за филм. При големия интерес към киното тогава и успеха на “Резерват” на Трифон му се откриваше път на сценарист. И тогава, и сега смятам, че киното не може да предаде “вътрешността” на прозата с цялото богатство от внушения и образи, които въображението ражда асоциативно при възприемането на текста. От тая позиция гледам и филма.

Всичко от интригата и образите в тая книга е на място, красива, “докарана” дори е планината, но я няма магията, разказът избива към любовно-битова драма.

След една гроздова казвам на Трифон, че от целия роман не ми харесва само фейлетонното заглавие “Бракониери.”

- Не си прав, бай ми Танасе! - и Трифон се впуска да обяснява защо е нарекъл така романа… На стара лисица да обясняваш гаргата кокошка ли е! Крадената любов, бракониерството… къде е дълбочината… спорове с неизвестен край…

Бай Димитър мълчи. Знам, че е повече на моето мнение, но все пак сме гости на любезни домакини. По едно време се намесва:

- Стига критика, бай Теодоров, Трифон ще спре ракията!

- Това вече е сериозен аргумент. Коригирам се:

- Йосифов, диалозите ти са много добре изпипани!

На приятели винаги казвам каквото ми е на сърцето. Диалозите в прозата обхождат островчетата в рекичката и ги свързват с други островчета. Ако струйката е тъничка, ще се скъса, ако пък е препълнена, ще залее островчетата. Има тънкости, които се научават с опита. Един от принципите е героите да произнасят само онова, което имат да кажат в ролята си. Да не забравят за пушката, която е заредена да гръмне в неочакван момент. Разговорите помежду им, семантичната комуникация, спестява време и място на автора за друга важна информация по техен адрес…

- Този Боров и гаджето му много бъбрят!

- Боров е правен да мисли! - възразява ми бай Димитър - Магазинерката на места прекалява, но хиената оправя всичко!

- Пантера, бай Митьо, черна пантера! - поправя го Трифон. Този път наздравицата е за черната пантера. Тя не само слага всичко на мястото му, но и оправдава написването на романа.

В годината, когато задуха “вятърът на промяната”, все още срещах Трифон Йосифов в Ямбол. Първите месеци промяната беше все още само външна. “Народен другар” излизаше редовно и отразяваше бурната действителност на улицата.

Вестникът и Трифон Йосифов са родени в една и съща година - 1943 г. Нелегалното антифашистко зачатие на “Народен другар” му даде живот до средата на 1990 г. И в новото отроче “Факт” участие има роденият вестникар Трифон Йосифов. Както повечето свои връстници в страната от тази епоха, и това вестниче отиде набързо в небитието, погълнато от яростните вътрешно-видови битки на журналистите.

Роди се типът клонинг-журналист със стара номенклатурна биография и ново демократично мислене.

Срещах стари приятели и колеги в града - вече имаше ров между тях, но още тесен и плитък. Можеха да се ръкуват като съседи-новодомци от безбройните частни вестничета.

Не видях унил и Трифон. Общите ни познати разказваха как с Любомир Котев и Христо Карастоянов громят призраците на старото време. С това се занимавахме и ние в София, но в по-крайните редици, нали не сме оттука и не ни дават път. Горепосочените мои приятели ми поискаха творби за новото си творение “Факт”. Подкрепих ги. Отпечатаха разказа ми “Ден с тъмна опашка”, писан доста преди събитията. От заглавието е видно, че замита старите нрави на боклука, както правеше и самият вестник. Открих наскоро, че в последния му брой е отпечатан моят сатиричен памфлет ” Хамелеоните”, част от поредица в един също новопоявил се софийски вестник “Време.” Можете да си представите колко доволен съм, че като прегледах, открих, че за две десетилетия хамелеоните не са намалели и не са хванали ръжда…

Трифон опита ново амплоа. Виждам го на главната улица пред една витрина в партера на Христокарастояновия блок с накачени рекламни листовки и обяви. Както винаги сърдечен и бодър оптимист. Открил рекламна фирма. Показва ми емблемата, готовите диплянки. Всичко е направил сам, той имаше усет към рисуването, навремето сам, нямаше още компютри, направи нова глава на вестник “Ямболен.” Помнят се и шаржовете му в “Народен другар.” В Ямбол още не бяха изникнали мощни частни фирми в рекламния бизнес, нито канални радиа и телевизии. Не бяха нахлули на пазара и тлъстите каталози на стоки с много картинки, нито вестнико-листовките на големите магазини. Девствено поле за първите наивни ловци на реклами… Начинанието ми се видя перспективно и на драго сърце споделих надеждите на Трифон за успех.

Още не са дошли и хиените от вестникарския бизнес. Аз съм в ролята на преуспяващ издател. Това е да се качиш на едно хълмче и да се опитваш да обвзориш полето. Вижда се само близкото. Ликвидацията на текезесета и фабрики е в апогея си. Личните ми впечатления са само чрез неприятностите по издирване на наследствената земя от дядовците ми. Жена ми пък се разболя от февруарския мраз на село, докато ликвидаторът предаде на нея и на брат й една дръглива крава и три бременни овце - на мене. Посред зима стотици овце и крави станаха жертва на поредната рушителна стихия на българина. Като в някаква вакханалия по селските дворове и улици бродеха хора и животни, кучета разнасяха трупчета на изхвърлени при касапницата зародиши на невинните безсловесни твари…

Трифон е в нова роля. Седим на терасата пред Клуба на дейците на културата в Ямбол с него и Стефан Чирпанлиев. Слънчевият ден още не е нажълтял от зноя на лятото.

Малко са познатите лица по масите и ще стават все по-малко през следващите години.

Новите властници са назначили Трифон за ликвидатор в далечно гранично елховско селце, дето за “ликвидиране” са останали само старци. Митингите против тоталитаризма вече не са мода, на умряло куче никой нож не вади. Революционното крило на славния тоталитарен вестник “Народен другар” вече е прелетяло в частните медии. Там бившия си началник Трифон Йосифов те няма да го вземат, за да не тежи на шиите им с прокаженото си минало. Но той измисля нов вестник с привлекателното име “Кафене.” Сега хората имат много свободно време. Често ходят да пият кафе. Къде? Ясно е, в “Кафене.” Кой ще им измайстори кафето? - старият любител на кафето и таблата Трифон Йосифов!

Ямболската чаршия вече се покрива с чадъри и масички като панаирджийски харман. Кафенетата се развъдиха повече от кафеджиите и вестникът пак не се харчи. Утешаваме се, че днес кафеманите не са като предишните ценители на кафето и сладката приказка. Ликвидаторството е по-стабилна работа, в него има бъдеще. Чувам широкия смях на Стефан Чирпанлиев “Ха-ха-ха…” Ликвидаторството може и да има бъдеще в България, но не и в Лалково. В кръчмата на чашка ракия се събират само старци, там кафета не пият. На Трифон не му остава друго, освен да им прави компания, докато се появи превоз за далечния Ямбол. Шегуваме се с неговата мисия. Прехвърляме известните басни за Трифоновия предшественик във вестника Георги Бъчваров как с имитация на побой в съседната стая “агитирал” селяните да влизат в текезесето след 9. IХ. 1944 г. На Трифон му се е паднало да ги “разагитира”…

По-нататък рядко научавах по нещо за живота и съдбата на Трифон Йосифов. Прибавих и тая изтъркана, странна и неясна дума “съдба”, която обикновено се страхуваме да употребим за живота си. Замисляме се каква е била съдбата ни чак когато не е останало нищо от нея.

Най-често за Тишо, както го наричаше, говорехме със Стефан Чирпанлиев.

Продал жилището си в Ямбол.

Преместил се при дъщеря си в Бургас.

Получил инфаркт .

Починал в едно бургаско село през януари 2005-та година.

Последната смразяваща новина научих месец по-късно, вече не от Стефан. Бог си знае работата, каза наш общ познат, когато научи, че Георги Братанов е починал в Ямбол.

Кръгът от раждането до смъртта е затворен по логиката на природата. По същата непредвидима логика Трифон Йосифов не остави костите си в града, където са преминали животът и съдбата му. Името му обаче не може да бъде изличено от духовната история на нашия край в последната четвърт на двадесети век. То не е затлачено от десетки книги, но дори и да беше, литературният историк няма да се затрудни да нареди на първо място първата му книга, блестящият роман “Бракониери”.

Но остава горчивият вкус,че Трифон Йосифов си отиде от този свят в неразбирателство с него…

ЕПИЛОГ

Сънувах сън.

На последното стъпало на голяма сграда седи рано побелял къдрокос старец с тъмни очила. През очилата зениците му не се виждат, но обикновено очите на такива старци са обезцветени от мълчание.

На сън всичко се знае - тази дълга сграда е печатница и вестникарница. Топуркат по стълбите момчета и момичета с фотоапарати, лаптопи и др.т. Веднъж едно накуцващо момче се препъна в стареца.

- Дядо ли, чичо ли си, зарад тебе изтървах маршрутката! Хайде, дрънкай каквото ти идва на езика! В старческия дом няма да са по-умни от тебе. Давай, нямам време! Плащам!

Старецът свали черните очила да огледа добре момчето. То беше само десетина години по-малко от него, когато беше жив, но беше останало на тая възраст. Старецът не му отвърна. Сложи пак черните очила, изправи се, сглоби костите си за вертикално положение на жив човек и закуцука натам, отдето беше дошъл.