ЗИМЕН СЪН

Тодор Костов

Евгения Сестримска вървеше по ярко осветената улица, следвана от лакея Жорж.
Снежинките падаха безспирно от тъмното небе, завъртваха се колебливо над многохилядния град и кацаха полека върху покриви, улици и смлъкнали градини.
Електричното сияние превръщаше града в приказен оазис всред нощта, а оснежената планина таеше в недрата си вечно повтарящи се картини на човешко коравосърдечие и студенина.
Часът беше към единадесет…
Неочаквано повя студен вятър, разгони облаците към изток и на небето пламнаха ярки звезди. Планината се усмихна разведрена и откри цялата си снага. Снежинките затрупваха всичко с девствения блясък на бялата пелена. Още един час, и старата година ще отлети в бездната на вековете!…
Лакеят беше отрупан с пакети, кутии и цветя.
Но под скъпото си манто господарката му носеше нерадостни мисли: за кого накупи Женя тая грамада от скъпи подаръци?!
Във великолепната им двуетажна къща живееха само тя, съпругът й Михаил, угледната слугиня, старата готвачка и лакеят Жорж. Градинарят бе уволнен през есента и си отиде на село, някъде към Рила…
- Ах, да! - досети се Женя - старият котарак Жамбо, канарчето Джеки и кучката Дезира.
Нима на тях трябваше да занесе купените за луди пари подаръци? Нима трябваше да изразходва цели пет хиляди лева за тия безсловесни същества?
През ума на Женя дори и не минаваше мисълта, че тяхната готвачка има три дъщери, два сина и дванадесетина внучета, а за лакея Жорж никога не бе се замисляла да знае на кой материк от света се бе родил, где прекарва свободното си време и какви мисли се крият под формената му шапка.
Евгения Сестримска вървеше и се мъчеше да разреши нечакано сложилата й се задача - кому да раздаде подаръците, що бе купила, без да разсъждава. Тя бе видяла из магазините на Леге много люде, отрупани с пакети и кутии, телефонира на лакея да дойде при нея и започна да купува. И като разхити всичките си пари, изникна най-важният въпрос: - кому да поднесе новогодишните дарове? Нима на стария котарак, на злоядото канарче, или на преситената кучка?…
Евгения знаеше, че съпругът й сега е в игралния дом, стои до масата с карти в ръце, единствената му мисъл се върти около големите и малки шлагери, а лакомият му поглед е впит в купищата блестящо злато. Тя знаеше също, че старата готвачка дреме върху миндера в стаичката си до кухнята и мечтае за сън и отмора.
Женя се спря ненадейно.
Лакеят я изгледа изпитателно и също се спря, както спират до господаря си товарните животни.
В ума на Женя Сестримска се роди великолепна идея. Да, тя ще отиде в дома на приятелката си Невена Йовчева и ще даде всичките подаръци на двете й деца - на палавия Драгомир и лъчезарната Дейзи.
Семейството Йовчеви живееше към църквата „Ал. Невски” и няма защо да взима кола.
Женя сви в ъгъла и се отправи с бързи крачки към дома на приятелката си. Лакеят я погледна с безразличен и студен поглед и мълком тръгна след нея. Прищевките на бездетната жена бяха толкова много, че той по би се зачудил, ако тя някога се реши да стори нещо обикновено, човешко…
Женя позвъни нервно на входа на грамадната къща. Чу се тропот и тежката дъбова врата бавно се отвори.
Пред Женя застана гиздаво облечена слугиня. Момичето я позна, сложи пръст върху устните си и прошепна:
- Заповядайте, мадам. Но, моля ви, по-тихо.
Евгения тръгна след нея недоумяваща, с тихи стъпки и питащ поглед. На горното стъпало я посрещна приятелката й. Тя също помоли с пръст на устните:
- За Бога, стъпвай тихо!
- Но какво има? - запита шепнешком Женя и цяла настръхна от необяснимо безпокойство. - Какво се е случило?
- Не можеш си представи, мила - цялата бляскава вечеринка се развали! И то по вина на моя непоправим съпруг. Донесъл цяла грамада подаръци за децата. Драгомир си поряза ръката с аеропланчето, а Дейзи преяла от шоколадената торта!… Едва спряхме кръвта на милото момче, а Дейзи взе, след упорита съпротива, рициново… Ах, у нас е истинска болница! И аз, вместо да бъда на новогодишния бал, стоя вкъщи като милосърдна сестра. И ето на…
Тя махна с ръка нервно и добави:
- А виновникът за тия нещастия отиде на комар… Скандал!
Женя се разочарова и прехапа устни пред изтърваното удоволствие да види играчките и лакомствата в ръцете на истински деца, а не около котарака Жамбо и канарчето Джеки. Тя се извини, сбогува се шепнешком и излезе на улицата. Лакеят Жорж я очакваше все тъй невъзмутим, покрит с пласт снежинки, приличен на мраморна статуя.
Евгения Сестримска се запъти към дома си мълчаливо, с бързи крачки и стиснати устни. Там тя накара лакея да изсипе купените вещи върху килима на бляскаво наредения салон и да отиде гдето желае.
Като хвърли в ръцете на нетърпеливата слугиня тежкото кожено манто, Женя се отпусна на канапето и потъна в мисли.
Въздухът в салона беше тежък и упоително топъл. Постепенно съзнанието й се замъгли и пред духовния й поглед се занизаха безредно сцени от миналото:
Ето, стои тя сред задимената стаичка, между голямата си сестра Нина, брат си Божил и най-малката - Стефка. Вън бушува страшна виелица. По Дунава се носят грамадни ледени маси, а в двора вие старият Караман. Майка им постъква от време на време печката с кукурузени стъбла и мокра слама, но в стаята все пак мразът е непоносим.
Децата са гладни, спи им се, а бащата все още се не връща.
- Запил се е из кръчмите, а след час-два ще настъпи нова година! - шушне майката и едва чуто кълне злата си съдба.
После се ниже цяла върволица от дни на лишения: глад, студ, без облекло, непоносим труд по чужди домове.
И сред тия сиви дни, неочаквано изгрява слънце. Щастието спохожда Евгения, както в приказките за хиляда и една нощ: Женя бива приета за прислужница в единствения фризьорски салон на малкия градец. Бакшишите, отначало малки, й дадоха възможност да се облече прилично, а по лицето й цъфна руменина. Скоро Женя си уши и евтина рокличка, хубави пантофки и кокетна шапчица. Тя напусна дома на баща си, защото й омръзна да дава голяма част от спечеленото за ненаситната му жажда, да понася побоищата на брата си и присмехите на съседките. Като спести малко пари за път, Женя дойде в София. Тя беше хубава и успя да се настани в един твърде прочут фризьорски салон, гдето изучи изисканите обноски и условности на вишето общество.
Най-после, един стар богаташ - Михаил Сестримски хареса нежната фризьорка и се ожени за нея.
И ето, вече десет години оттогава! Женя е всред столичното висше общество. Миналото й постепенно се изтрива от паметта на познатите й от онова време, а непознатите я приемат такава, каквато е: изтънчена и остроумна дама, с вродена нега и благородни обноски.
Неочаквано Женя се стресва, разтърква очи и се изправя на канапето:
- Где ли са сега моите родители, брат ми, сестра ми Стефка? - гласно се запитва тя и вперва очи към тъмните големи прозорци.
Цели дванадесет години, откак бе избягала. Там, в далечния провинциален градец останаха най-близките й същества, които бе възненавидяла и които бе забравила, щом се озова в шумната, бляскава столица. Дали я бяxa търсили те, Женя не знаеше, но тя никога не пожела ни да ги потърси, нито да чуе каквато и да било вест за тях, - потопените в мрака на миналото, изличените от нейните спомени.
И изведнъж, няколко минути преди полунощ, когато топовни изстрели ще възвестят новата година, Женя си спомни за своите. Те бяха зли към нея, но бяха все пак нейни близки: баща, майка, брат, сестра… Каква ли е съдбата им? Живи ли са, где са, какво правят?
Хиляди питания се преплетоха в главата на Евгения Сестримска; тя безсъзнателно скача от канапето и натиска копчето на звънеца.
- Дай ми палтото! - заповядва тя на слугинята, - увива се в кожената яка и излиза на улицата.
Върви като насъне. Нещо я зове някъде, но где - тя сама не знае. Измина улица, две, три, докато се озова на някакъв площад. Пред едно високо здание стоят наемни самоходи. Двигателите им с покрити с мушами, а задните колела омотани с вериги. Шофьорите се разхождат около колите, тропат с
нозе и дъхат в шепите си.
Женя се отправя към тях, сяда в първата кола и изкрясква:
- Карайте!
Шофьорът запалва мотора и обръща глава:
- Где?
- Където вие искате, но карайте! Безразлично ми е где.
Шофьорът я гледа слисан, но свикнал на всекакви приумици, пуща колата в ход. Веригите зазвъняват по паважа, моторът реве сърдито и самоходът се понася по запустелите столични улици.
Часът наближава дванадесет.
Когато колата зави в една странична улица, по десния плочник се мярва прегърбена стара жена. Тя върви предпазливо, плахо се оглежда наоколо и избягва светлините. В ръцете си стиска голям вързоп. Тя върви с бързи крачки, но, явно е, не й спори. Залита и мърмори нещо на себе си.
Нечакано, докато шофьорът съобрази и спре колата, непознатата се насочва към отсрещния плочник и прекосява улицата. Кракът й попада на трамвайната релса, жената се подхлъзва и пада. Шофьорът не успява да натисне спирачките. Колата връхлита върху старицата, веригите на задните колела я подемат и повалят.
Евгения изпищява и затваря очи от ужас, но някаква невидима ръка я дръпва, тя отваря вратичката и скача на земята.
Писък процепва нощната тишина:
- Майко, майко, ти ли си!?
Евгения се спуска обезумяла към загубилата съзнание жена, готова да се хвърли върху нея. Шофьорът се вглежда в жертвата, трепва, но скоро се опомня, тласка Женя губо и кряска:
- Оставете я, няма време за губене!
Евгения се вчепква в борба със здравия силен мъж, но той я отхвърля настрана, вдига окървавеното тяло на старицата и го внася в колата. Евгения, несвесна, се втурва също вътре и сяда при окървавеното тело.
- Карайте у дома! - извиква тя на шофьора, но чува груб отговор:
- В болницата, госпожо, няма време за губене!
Колата лети, Евгения се взира в лицето на старата жена. Все още не й се вярва. Коя е тя! Майка й? - Кога я слагат на болничната маса, тя се навежда над непознатата и шепне:
- Майко, ти ли си? - познаваш ли ме, аз съм Гена… твоята Гена…
Старицата бавно отваря клепки, разглежда с помътени очи надвесилата се над нея богата дама и прошепва:
- Ти ли си, а? Гена?.. Бог да ти прости, дъще… По теб дойдохме и ние тук, в тоя страшен въртоп…
- Другите где са, мамо? Где е Божил, сестра ми, татко?
- Татко ти… умря пиян… Божил… Божил… в затвора.
- А Стефка - настоява изплашена Евгения.
- Стефка… отрови се… преди месец… Някакъв шофьор… Бог да го…
Старицата затваря очи унесена, гърдите й неестествено се надигат, поемат въздух и хрипят.
Евгения поглежда с молба лекаря, който й кимва с глава и казва:
- Малка е надеждата. Бъдете готови на всичко.
Евгения е сломена: колко жесток е човекът! Забравила беше дори майка си. Забравила беше страданията на близките си, забравила бе дори средата, из която произхождаше; нима цели дванадесет години не е била хищник само!..
Едва сега разбира тя, че е вървяла из житейския път без цел, без любов към никого, била е само хищник и нищо друго.
Майката, отваря очи и простенва:
- Дайте ми капка… Умирам!..
Сестрата поднася в чаша слаб алкохол и възвива глава настрани: - болната разлива наоколо си пиянски дъх. Напитката я освежава и тя почва:
- Само за него ми е жал, Божичко, само за него… горкото…
Евгения се навежда и любопитно запитва:
- За кого, майко?
- За него… за Сеньо…
- Кой е той? Кой е тоя Сеньо?
- Унучето… детето на Стефка… Малко е, горкото, и остава сам-само… Ох, Боже…
Очите на Евгения се разтварят и тя извиква:
- Где е то, мамо? Къде да го търся?
Евгения още повече се надвесва над майка си:
- Кажи ми улицата, номера?
- Там, там…
Старицата отваря широко очи, въздъхва тежко и се отпуща върху леглото. Милосърдната сестра опипва удара на сърцето поглежда лекаря, който се обръща към Евгения:
- Свърши се.
Евгения забравя смъртта на майка си, върти се отчаяна, стене и хапе устните си до кръв.
- Малкото, малкото - повтаря тя съвсем безпомощна.
- Успокойте се, госпожо, - казва лекарят - може би ще узнаем де е то.
Сестрата дълго рови дрипите на мъртвата и вади някакъв смачкан плик. Евгения го грабва из ръцете й: - „До госпожа… - улица Каменоделска №…”
- По-скоро!..
Тя съобщава своя адрес на лекаря, изтичва навън и извиква на чакащия шофьор:
- Карайте!.. Улица Каменоделска № 6!
- Каменоделска?! № 6? Не, не мога, госпожо!
Шофьорът скача в колата, гневен запалва мотора и бързо се изгубва от очите на изненаданата Женя. Но по улицата се задава друг самоход. Евгения издига ръка и замахва. Колата дохажда, тя се хвърля в нея, съобщава адреса и полетява…
В края на големия град се чернее малка къща с прогнил покрив, с изкривен комин. Вратата зее отворена, люшка се напред-назад от студения вятър, а единственото прозорче е тъмно.
Улицата също е тъмна и заснежена от прясно навалелия сняг.
Огромните фарове на колата осветяват улицата и бедните хижи.
Спират. Шофьорът слиза, лута се няколко минути край порутени стобори и врати, търси номер и, най-после, казва - насполуки!
- Тук ще е, госпожо.
Женя излиза, нагазва смело в дълбокия сняг и се отправя към къщурката със зееща врата и тъмен прозорец. Шофьорът я следва с електрическо фенерче в ръка и недоумява какво дири тук тая обитателка на светлите салони от средището на големия град.
Влизат в малко антре; на дъното е втора врата. Женя натиска с треперещи ръце студената ръчка и отваря. Шофьорът избързва до нея и осветява вътрешността на малка бедна стая.
Увито с куп дрипи, черга и остатъци от рогозка, спи малко русокосо дете.
Женя се навежда над малкия, грабва го с ръце, увива го с връхната си дреха и с бързи крачки се отправя към самохода.
Шофьорът сяда до кормилото и обръща глава.
- Бързо! - крещи Женя и притиска съпия дар на случайната среща.
Малкият се събужда и заплаква, но нежната грижа на топла ръка го успокоява и усмирява.
Колата трудно си пробива път из дълбоките преспи на покрайнината, моторът реве сърдито.
Но пред тях е дълбока яма. Шофьорът не я вижда.
Женя се навдига от седалото с детето в ръце. Иска да нададе спасителен вик, но не може.
Колата полита в ямата с рязък скок. Страшен трясък се разнася!…
Евгения Сестримска скача от канапето и търка очи. Вратата на салона се бе затворила с трясък, а до нея стоеше съпругът й с впити в играчките очи.
- Ха, ха… За кого си накупила всички тия подаръци, Женя?
Евгения се хваща за главата и не знае какво да отговори. След минута тя си спомня за страшния зимен сън и прошепва:
- За милионите страдащи деца, пръснати по цялата земя!
Михаил Сестримски я гледа няколко секунди, свива в недоумение рамене и казва:
- Купих ти и аз новогодишен дар - огърлица от истински тюркоази.
Евгения поема студения наниз, чиято стойност би направила щастливи хиляди деца, захвърля го в ъгъла на салона и буйно заридава…


сп. „Гребец”, бр. 3, 1934 г.