ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНОТО ВРЕМЕ

Жанета Михова

…и стало безпощадно ясно –
жизнь прошумела и ушла.
Александър Блок

Не познавам по-антивеществена материя от времето. Плътна и неумолима, стегнала като каучуково пипало неравноделния размер на живота ни.
Всички ние, врязани на ауфтакт във времето, с точките на раждането и смъртта пишем нотите на най-човешката мелодия. А времето я отмерва. Безкрайно малки, туптящи петънца съзнание, изплували от нищото или от Голямото безвремие – ние сме създали времето, за да му се подчиняваме. Така реката изрязва бреговете си, камъкът дълбае мястото си, дървото помни сезоните дълбоко на върха на своя корен.
Времето… Отпърво сме го определяли по слънцето, после сме го процеждали с пясък, накрая сме го натрошили на секунди с равномерното потракване на часовника. Всяка секунда ни отдалечава от сегашното, превръща го в минало. Не е хубаво да имаш дълго минало. То се превръща в способност да провиждаш в утрешния ден, но всички го тълкуват като старческо далекогледство.

- - -

Да слушаш Корели трябва светлина. Тъмнината е плътна, звучна, тя обсебва и омагьосва, съкращава деня и продължава мига, смущава с натрапчивото си присъствие. “Ла фоллиа” има нужда от тишина, от освобождаване. Защо не – лудост и тишина. И двете трябват, за да усетиш противоречивостта около теб и в теб. И времето спира. Първо противоречие. Оставаш ти, цигулката, безвремието… Не мислиш за вселенските въпроси, не. По-скоро за пропуснатото време.
Живял ли си с тази лудост, за която говорят горещите и остри струни? Стоял ли си без дъх пред любовта, питал ли си я защо те е избрала, молил ли си я да си отиде?…
Защо си сам? Не е ли това Голямото безвремие?
И колко време си пропуснал?

- - -

Хората се фехтуват с времето. Не губят нито миг. Късно проглеждат, за да видят, че партньора им го няма. Както Дон Кихот се е сражавал с вятърните мелници. Други се превръщат в самотни маратонци. Но все забравят, че земята е кръгла и някой ден ще финишират на стартовата линия. Ще се озоват на същото място без те да са същите. И само ако се вгледат добре в образа си, ще се изправят лице срещу лице с времето. Тогава може би ще искат да го питат за много неща, които не са довидели при препускането. Разговор Първи, в който най-самотният и най-човешкият въпрос опарва устните: Къде изтече времето, животът ми едва прошумоля и си отиде, какъв е смисълът?…