ВИДЕНИЕ

Петко Каневски

ВИДЕНИЕ

на…

Сега луната трудно ще заспи,
защото твоят сън я разтревожи:
с вълшебствата на твоите очи.
Душата си предай на звездно ложе.

Без страх. Без свян. Без грях. И без пощада.
Без грим. Без фалш. Без дрехи. И без глас.
На кръст разпъната, безбожно млада,
облечена с космическото Аз…

Сега луната трудно ще заспи,
защото твоят сън я разтревожи.
Но щом целуна тези две очи,
библейският потоп ще се отложи.


ОБИЧ

на….

От трибуната на своето сърце
съдбовно ще целуна твоя смисъл,
ще залюлея мислите ти на ръце.
в олтара на греха, подписан
в указ за греховната любов.
Въздигана, отритвана, но жива!
Богиня. Вещица. Покров
над образа на звездна самодива.
От трибуната на своето сърце,
обявявам с днешна дата:
Обичам те! И слънцето да спре,
дявола ще хванем за рогата!


ВРЕМЕ ЗА ПОДМЯНА

Някой вещо „ми сви” булевардите
и от тях си написа различно Си Ви.
А вие, пазачите, нощем ме вардите
пред екрана на бира и със Би Ти Ви.

Тя, моята сянка, огромна, се мъкне
през старите улици с криви лица.
До ореха стигам, тъкмо да мръкне -
очакват ме войнствата с чисти сърца.

Едва ли разбирате що ви разказвам.
По светлото минахте. Но аз, ей така
на шега (и на истина) ви го доказвам -
вие не знаете що е другарска ръка.

Та вземете ми всичко в сиви окраски:
шинели, бетони, даже светски полир…
Аз чакам да паднат бездарните маски.
Тогава ви каня на истински каневски пир.


ПОВЯРВАЙ В УМОРЕНИТЕ КОНЕ

Понеже съм ти малка загуба, отсъствам
от мислите ти. И съм смирен, и съм смирен.
Не ми приляга на душата и на ръста ми
да нося сам веригите с девиз „обичай мен”.

Подрънкват хладно те и спъват великана,
до онзи ден по донкихотовски живял…
С възтънка примка смогнал да го хване
внезапен поглед, в тайните му провидял.

Сега съм гол и ням. Сърцето ми - арена,
препълнена е с призраци от други времена.
А любовта от цезаря у теб употребена,
ми взима бавно и коварно всички имена.

За да не помня утре кой съм. Ти коя си,
та толкова изкусно в мене сгромоли
онези мои ваяни със теб иконостаси?! -
а аз не казвам нищо, въпреки че ме боли.

Мълча ти нощите, в които съм отвънка
и като крепостна стена опазвам твоя сън.
Огромен камък съм. Навярно съм ти спънка.
От удари по мен сълзя с неясен звън.

Изгубиш ли ме, ще съм имал този спомен.
Намериш ли ме, ще съм още може би…
един такъв добър и цял, с любов огромен,
прегърнал всички земни грижи и беди.

И с радост носещ тежестта си сладка -
да виждам теб понякога. Това, това поне!
Изобщо загуба ли съм ти?! Ти обичаш кратко.
А как обичат силно уморените коне!