Ивелина Никова

ДЮЛИ, ИНДРИШЕ И ВИНО

Две дюли, индрише и чаша вино…
Смалена, мама - до прозореца.
До нея паяче плете години
и сякаш тихо-тихо й говори.
А тя очаква стъпките на татко
и моите, прегърнали света.
Денят извезва приказка за кратко
и бавно-бавно иде пак нощта.
Звездите слизат, да отпият вино
и в синкав полумрак да вземат дюля.
Косите мамини - като коприна,
със сребърни воали да забулят.
Не им се сърди никак мама. Пее им,
приспива в мойта люлчица луната.
Омаяни, звездите горе, греейки
си спомнят колко пъти в тишината
подслушвали са тайно обич свята
и детски смях, дъха на индрише
и дюли, разтопили нежно лято…
Звездите спят. Смалена, мама шепне.

СИЯНИЕ

на Димчо Дебелянов

От тъмните усои на нощта,
разжарили небесното огнище,
в Копривщица с цъфтяща самота
блестят звездици върху бели вишни.

Сияят вишните във двора тих,
очакват сякаш стъпките най-мили
да дойдат и превърнат в нежен стих
една любов, тъгата приютила.

Засипват венчелистчета килим,
докоснат от звездичките гальовно,
та с тях един поет недостижим
перо в ръцете да държи отново.

Сияе пролет, бяла песен пише
и в детските години те завръща -
недосънуван сън на плахи вишни,
цъфтящи в двора на сиротна къща.

ДЪХЪТ НА МАМА

Отново до мен си. Усмихваш се, мамо.
А минаха толкова много лета…
Отпускам глава върху твоето рамо,
край нас - аромат на липа.

Постлала си старите вестници, зная
и съхне по тях на липата цветът.
И днес, както някога, в моята стая
потайно вълшебства блестят.

Прегръщаш ме, мамо, и думи не трябват,
отгатва сърцето ти всичко за мен.
Сладни тишината, сладни като хляба,
разчупен с любов в тежък ден.

Съзнала отдавна, че по-свято нещо
от майчина обич и болчица няма,
горещо се моля по-дълго да сещам
дъха на липи и… на мама.

ПРЕЗ ФЕВРУАРИ

Зимата пак е раздрала юргана си -
падат снежинки по гроба на татко.
Облак е взел песента на камбаните.
През февруари животът е кратък.

Някой порязва дълбоко лозниците,
слиза любов на разнежено рамо.
Само за мен февруари сълзица е -
взе го тогава земята баща ми.

Дом ми остави - и топъл, и светъл,
купища спомени - златни пендари,
ала без него е хладно и лете,
въгленче сляпо в дланта ми догаря.

Няма го днес на софрата ни свята,
в глътката вино - снежец февруарски.
В месеца, в който сънува земята
расне над татко сърце минзухарено.

ХЛЯБ

Дълъг път изминах до софрата:
зрънце бях във черната земя,
житен клас издигнах над тревата,
камък воденичен ме помля.
Срещнах после и маята млада,
врече ни мълчаната вода
минем ли през огън всички гладни
да заситим в село и в града.
Драго ми е видя ли детенце,
грабнало коматче да играе.
Мило ми е на бедняк в ръцете,
дето ме почитат чак до края си.
Но срамувам се от тези, дето
залък хвърлят равнодушно в коша.
Да не дава Господ тез несретници
за трошица хляб да плачат нощем!