СРЕЩА ПРИ ГРОБА НА МАМА

Анатолий Петров

В следобеда на ноемврийския ден пред входа на селското гробище спря такси. Слезе възрастен мъж, облечен в тъмен костюм, черна мека шапка и тъмни очила. Сбогува се с шофьора и отправи поглед към селото.

От баира, където бе гробището, селото се виждаше като на длан. Развълнуван, наблюдаваше гледката. Този човек бе българинът Олимпи Кавалов, емигрант от много години във Франция. Не бе роден тук. В селото се премести семейството му. Баща му работеше като коларожелезар.

От високото видя, че къщата, в която живееха, я нямаше. На нейно място стърчаха развалини от стопанска постройка. Преди години в селото се настаниха преселници, а мнозина от местните жители го напуснаха. Това разказа сестра му, която живееше другаде. Няколко пъти му гостува във Франция и подробно му разказа всичко. Точно му описа, къде в гробището може да намери гроба на майка им. И той бързо го намери.

Кой е Олимпи Кавалов? В гимназията беше добър ученик, но се увлече в политическа дейност. Един ден, в който учителката по литература му върна тетрадката с класното упражнение, за което бе получил шестица за темата „Прикованият Прометей”, тя го извика настрана и тихо му прошепна: „Очакват те преследвания, премести се в друга гимназия!” Той предпочете емиграцията.

В тъмна октомврийска нощ на 1946 рибари, приятели на баща му, който загина във войната при Драва, го взеха в лодката. Навътре в морето заобиколиха устието на река Резовска и го прехвърлиха в Турция. Случайна среща с приятеля му от детските години Ариф на железопътната гара в Ески Шехир го избави от несгоди и изпитания. Ариг му помогна да замине при негови близки в Анталия , където стана хамалин на пристанището.

Една нощ, когато товареше въглища в трюма на френския търговски кораб „Света Надежда”, моряците, като разбраха, че е българин, му предложиха да отпътува с тях за Марсилия. Прие и на разсъмване корабът отплава. От Марсилия замина за Лион, където започна работа в железопътно депо. Успя да завърши средното си образование и го приеха в тамошния университет. Завърши финансови науки. Започна работа в „Банк насионал дьо Франс”. Не след дълго го назначиха в клона на банката в Осло, Норвегия. Там Кавалов се запозна с френската балерина Полин Буро от Нанси. И не след дълго тя му стана съпруга.

…. Кавалов целуна надгробния надгробния каменен кръст. До него сложи цветя. От джоба извади кутийка с пепел, разпиля я върху гроба. Прахът бе от кремацията на Полин, починала миналата година. Тъй бе пожелала. Свали шапката и тихо прошепна:
- Мамо, аз дойдох.

Обърна се. Зад него стоеше момиченце и любопитно го гледаше. Попита го:
- Ти какво правиш тук?
- Дойдох при мама - плахо отвърна момичето.

Кавалов се огледа. Наоколо нямаше никой.
- Къде е майка ти?- отново попита Кавалов.
Момичето направи няколко крачки към пресен гроб:
- Мама е тук.

Емигрантът, който втори ден бе на родна земя, се трогна. Очите му се насълзиха. Вгледа се в детето. Бедно облечено, с изпокъсани обувки. Износените дрешки, с които бе облечено не отговаряха на хладното време.
- Как се казваш?- попита Кавалов.
- Ангелина, на шест години съм - отвърна то.
- А татко ти къде е?
- Тате работи в града. Довечера ще си дойде. Дядо, аз имам и по-малко братче . Казва се Росен и е на година и половина. Живее в детската ясла в града. С тате често ходим при него. И знаеш ли дядо, той се смее и започва да ми вика кака.
- Кога почина майка ти?
- Дядо, тя заспа. Не се събуди и я докараха тук. Като беше болна и показах куклата ми Палячо. Винаги се смееше, но този път заплака. Заплака, дядо, и повече не се събуди.

Двамата доближиха гроба. От снимката на надгробната плоча ги гледаше млада, красива жена. По лицето на Кавалов се търкулнаха сълзи. Срещата му с това момиче беше по-тежка от трудните мигове, които бе преживял, далеч от Родината.
В селото се разнесе камбанен звън. Бавните и отмерени удари на църковната камбана известяваха за покойник. Кавалов извади банкнота от двадесет лева и я подаде на момичето:

- Вземи тези пари! Кажи на татко си да ти купи с тях обувки и някоя дрешка.
- Благодаря ти, дядо! - развълнувано отвърна то и добави: - Може ли тате да ми купи и баничка? Знаеш ли, дядо, откога не съм яла баница? А мама какви баници правеше? Ще кажа на тате да ми купи и шоколадче.
- Заповядай и тези пари за шоколадче!- рече той и подаде втора банкнота на детето.
Зарадвано, то тръгна към гроба на майка си, но се върна.

Отправи тъжен поглед към Кавалов, тихо прошепна:
- Благодаря ти, дядо! - после тръгна към изхода на гробището. И побягна надолу по пътя към селото, размахвайки парите, които му даде непознатият.

В уреченото време пристигна таксито и Кавалов замина.

След тъмните облаци, които покриха небето, от север задуха хладен вятър. Отбрулваше от дърветата пожълтели изсъхнали листа, разпръскваше ги из гробището и застилаше с тях гробовете на двете майки, децата на които, днес се срещнаха тук.