ПЪТЕШЕСТВИЕ
ПЪТЕШЕСТВИЕ
Защо ли под опънати платна
да търсиш кръгозор сред екзотични кипариси?
Душата ти е непребродена страна -
оттам ни пращай съкровените си пътеписи.
Там плиска прилив и слухти покой.
Там истината с наметало просешко се лута.
Там слиза крадешком на водопой
и тигърът, и плахата кошута.
Там вечерта съня ти ще отключи
с ключ звезден, отразен в лагуна синя.
Там в тайните пространства на нощта
лисицата на доблест ще те учи,
на обич - пепелянката пустинна
и хищникът присвит - на доброта.
ЗИМЕН ОГЪН
Запалих огън. Гледах как се ражда
рояк искри под тъмната ми длан
и пеперуда, лека като сажда,
в миг се изви над ниския таван.
Из чий ли поглед долетя при мене
забравената спътница на летните цветя?
От моя зимен огън възкресена,
танцува тя, додето я плени нощта.
О, ако можехме така да възкресим
изгубеното чувство, за което
мълчи устата и крещи сърцето…
А ние до огнището седим
и между пръстите се ниже дим -
душа без дом, поела към небето.
ВЪЗКРЕСЕНИЕ
Дохожда времето за горчиви равносметки.
След охраняваните влакове, изчезнали в потаен час,
и след прокрадващите се по тъмни улици камионетки,
забравената истина поема - боса по снега - към нас.
Тя е обгърната от северна мъгла и ехо
на гола, прокълната далнина
и думите ни - бедна зимна дреха -
дали ще могат да наметнат заледените й рамена?
А мъртвият, завеян от вихрите, не се завръща.
Забравил е навярно родната си къща.
И както е било от векове
библейският Пилат си е измил ръцете,
мъчителят отглежда на балкона цвете,
палачът храни златни рибки през свободните си часове.
ТАНЦЪТ НА САЛОМЕ
Сега е твоят ден - танцувай, Саломе!
Сега е час за буйство и разплата!
Препуснали, пустинните коне
по струните на арфите се мятат.
С наивността на еднодневките в небето
пиляхме миговете си и не разбрахме как
съдбата хвърли черната монета
и гибел бе жестокият й знак.
Да паднем ли пред меча й неумолим,
да плачем сепнати, да се смирим,
за да пропъдим мълнията му от нашата обител?
Напразно. Сенки зидат покрай нас стена.
Като главата на Йоан Кръстител
лежи на пътя призрачна луна.
ПАЯК
Къде остана обичта й? Сън ли беше?
Снегът посипа нейната глава,
а тя в самотния си дом плетеше
дантели - и я радваше това.
Навярно вплиташе тя свои тайни -
и някакъв въображаем свят
се раждаше от нишките безкрайни,
раздиплени по нейния креват.
От тишината на опушени недели
извезваше тя паяжини посивели
и нощите си - черни нишки - връзваше
за бели дни.
В оплетената от дантелите й стая
сновеше тя от ъгъл в ъгъл - паяк,
несмогнал златната пчела на чезнещото време
да плени.
АНДАНТЕ
Мелодия на есенни оси…
Като че някой, скрит в листака, стреля
с куршуми златни, ала не уцеля
мига - и паяжина скъсана виси
над грозда бял на дългата неделя,
прозрачен от звъна на цял рояк оси.
Мелодия на есенни оси…
Къде сте, дни, вървели по реката боси?
Разходка на вихрушки. Думи без въпроси.
Ти беше лятна гръмотевица. Сега не си.
И само ехото й в теб се носи -
анданте на изчезващи оси.
КЪСНА ЕЛЕГИЯ
В памет на баща ми
Когато изчезваше ти зад баира,
разбудил пчелите по бледи цветя,
априлската мълния те фотографира,
но твоя портрет не остави ми тя.
Години се нижат. А ти се не връщаш.
Разми се ликът ти в мъгла и роса.
Тревяса пътеката. Здрач я обгръща.
И няма илюзии, ни чудеса.
Над карстови хълми ветрищата свирят.
На камък, от бездните мраморни взет,
ожулен, нащърбен от селски пастири,
стои малък твой порцеланов портрет.
Ти гледаш безкрая - самият безкрайност,
искрица от звездния вихровъртеж,
и люляк над тебе - космическа тайна -
разпалва бенгалски огньове от скреж.
НЕОЧАКВАН СНЯГ
Пожълтелите гори къде са?
Всичко неочакван сняг завя.
Сякаш през дантелена завеса
гледаш ти оврази и нивя.
Пуст е пътят. Сойка не излита.
Кон не цвили в ниската мъгла.
Храстите като ловци се скитат
със широки бели облекла.
Ти очакваш да дочуеш изстрел,
сепнал тая зимна глухота,
и да видиш как като мъниста
свети на улучен звяр кръвта.
Но е тихо. Само клон разклатен
трясва пряспата си, цял в искри,
и раздухан изведнъж, в мъглата
огънят на есента гори.
Той на всички дървеса ще кимне:
„Пламвайте!” Ще заобиколи
хълмите. И мислите ти зимни
с весел съсък ще изпепели.
ДАЛЕЧНИ ГЛАСОВЕ НА КУКУВИЦИ
Далечни гласове на кукувици, вие обещавате
безгрижие и светлина на тия хълми,
където вятърът разпалва в небесата
разцъфнали липи, и кестени разтварят
ритмично своето седефено ветрило,
а аз защо се вглеждам в плавните спирали на сокола?
Дали не търси той пролука сред талазите на ехото,
за да се стрелне с неочаквано свистене
към вас, невидими пророчици, които обещавате
безгрижие и светлина - и после дълго да се носят
под ноктите перца, които светят
над кичурите на липите разцъфтели,
и леки, изведнъж раздиплени, повтарят
ветрилото на кестените край реката?
ЗИМЕН ПЪТ
Съсък на шейна - и струна,
тънко звъннала над мен.
Позволи ми да целуна
под прозирната фъртуна
твоя кичур заледен.
Скоро вятър ще завее
дългата следа след нас.
Ще се питаш ти: къде е
пътят, снежната алея?
Кой отнесе моя глас?
И едничък водопада
ще ти спомня някой път:
той живя - обича, страда
и магия и наслада
бе в живота му м и г ъ т.
***
В гнездата празни мъти листопада.
Какво ще се роди под златните крила:
глас на синигер над обгърната от скреж ливада
или скриптеж на заледени воденични колела?
Дими огнище на пастир. Дими Балкана.
Небе оловно. И реки без гласове.
Защо ли светиш ти, душа, застлана
от преспите на оголели лесове?
ДЪЛБОКИ СНЕГОВЕ
Какви дълбоки снегове валяха
по Коледа… Врабците се тълпяха
на двора. Там като огнище в утринта
димеше на закланата свиня кръвта.
И колкото и гъст да бе снеговалежът
не смогваха снежинките му да замрежат
това огнище, озарило зимния простор.
И то припламваше във всеки двор.
Аз тръгвах на училище. До гръд
висок, искреше край пъртината снегът
и в джоба крушите от маминия скрин
ухаеха на скреж и нафталин.
ЗАЛЕЗИТЕ
Какви големи залези вървяха през оная равнина,
запътени към върховете,
и всеки се навеждаше да улови ръката ми,
за да ме отведе през окосените ливади у дома,
където след игрите ме очакваше нощта с безкрайни сънища.
Пристъпях аз - джудже до златните нозе на великана -
и гледах как високо в небесата
от дишането му се мятат рехавите клонки на върбите.
Дали душата остаря, или сега очите ми са вече друга?
Аз гледам тия залези да се отдалечават
със уморени крачки, да изкачват планината
задъхани, да се подпират на тояжка
от лъч, пронизал облака. Навярно те ще седнат,
отпуснали ръце на коленете,
както седят самотници пред някой стар приют.
И за да има кой да им продума,
в прииждащата вечер ще писукат звездни голишарчета
из облачета, налепени като глинени гнезда
под стряхата на небесата.
МАЛКИЯТ ПРИНЦ
Как го оставиха самин
посред пустинята да скита,
сподирян от миража син
на палмите и на звездите.
Той бе дошъл от странен свят.
Там - блед, безпомощен и дребен -
той бе поникнал като цвят
от зрънцето на сън вълшебен.
Край нас в един среднощен миг
той мина по пътека лунна.
Бе златен неговият лик -
с лунички от праха на дюна.
Как не оставихме врата
отключена - да ни открие
сред есенната глухота,
под чийто прилив чезнем ние?
Той щеше да ни подари
път към небесните градини,
той щеше с вик на дъжд в зори
да сее нашите пустини…
За него нека не боли,
когато мракът го намята,
преди да го изпепели
светкавицата на змията
и да ни каже пепелта,
че сме осиротели всички,
че плаче звезден дъжд в нощта
за принца с белите лунички.
ГРАВЮРА
Кога изнесоха обесения - никой не видя.
Скриптеше стълбата, а после всичко приглуши тревата.
И от живота му единствена следа
остана - гвоздея ръждив, забит в стената.
Там бе видял портрета на жена. И за да заличат
в зениците й ужаса, те бяха го разбили
на двора. Не успели по потайния си път
да заглушат скриптящите стъкла, до късно бяха пили.
А по гредите дървояд забиваше невидимо длето.
Една змия лежеше в стаята, кога ли допълзяла? -
Като че някой бе отвързал черното въже - и то
навило бе спиралата си до стената бяла.
И чак до утрото, когато над поречието месецът се скри
и само скърцане на незатворена врата остана,
разлистваха се с глухо шумолене голите гори
от мокри, зъзнещи по клоните им врани.
