ДАВИДКОВ ОДУХОТВОРИ РОДНИЯ СЕВЕРОЗАПАД
През 1976 г. устроихме голямо честване на 50-годишнината на Иван Давидков. То стана в големия салон на Младежкия дом в Михайловград, препълнен от граждани, живовчани и негови софийски приятели и почитатели. Над 10 приветствия бяха отправени към юбиляря, кои от кои по-възторжени.
Приветствие поднесох и аз, като негов приятел още от студентските години и войниклъка и като дългогодишен зам.-председател и председател на Окръжния съвет за култура и гл. редактор на в. „Септемврийско слово”.
За начало на приветствието използвах едно негово стихотворение, водещо в току-що издадения юбилеен сборник „Поезия” (1976 г.). Приветствието се прие много радушно, тъй като не беше шаблонно, а изградено върху неговото творчество и живот. Ето откъс от него:
Тъй си спомняме ние:
Щом в облака се скрие зад клисурите месецът плах
и севернякът засъска, завие и стъклата позвънват от страх,
една майка и един син ще приседнат на къщния праг,
ще притъкнат догарящите главни
и вретеното ще запее своята песен.
И ще полетят спомените за далечните бродове,
за черния хляб,
за Белия кон под прозореца,
за Дунавски пристанища,
за Берковските майстори на стомни,
за Товарните вагони край Живовската спирка,
уморените вагони,
натоварени с пътища и вятър.
Тъй си спомняме ние:
Животът като сенокос ще мине,
но в тая малка къща до рида
все някой ще си спомни след години,
че на земята той не беше гост,
че щедрата му длан за нас остава
една фиданка пролетта да слави,
една бразда, един ухаен грозд…”
Мнозина знаем двете кокетни къщички „вили” край Берковската река, горе в планината, над кв. „Беговица” - едната на Иван Давидков, а другата - на Анастас Стоянов.
Тук поетът Давидков всяко лято идваше - твореше и рисуваше далеч от бурния градски живот, а майка му, закалената селска труженичка стринка Данка, все чоплеше нещо в градината. Долу рекичката все така омайно бълбукаше и със своите вирове напомняше Огоста край родното му село Живовци, което вече не съществуваше. То беше станало дъно на язовир „Огоста”.
Веднъж циганета от Берковица, като слизали от Балкана с наръч дърва на рамо, се приближили до оградната мрежа и занареждали:
- Ама, бабо, какво сте направили на тая власт, та са ви прогонили чак тук?
Давидков много тъгуваше за Живовци. В неговите книги оживяваха далечните бродове, Живовският кантон, Жеравишките хълмове. Промените на родния ландшафт също намериха място в неговото по-късно творчество като „Вечерен разговор с дъжда”, „Рифовете на далечните звезди”, „Око на птица” и др.
В стихове и проза Давидков одухотвори така дълбоко, така емоционално и така образно родния ни Северозапад. И ние сме му безкрайно благодарни!
2011 г.