САМОПРОКЛЯТИЕ

Стефан Моллов

САМОПРОКЛЯТИЕ

Да речем, приятели,
изневеря на вярата ви,
дяволска ръченица изиграя
върху жаравата на нежните й чувства.
Проклинам се!
Повече за вас не трябва да съществувам!
Имайте ме
за внезапно самоубил се
предател.
И
не ме погребвайте при другите мъртъвци.
Не ме оплаквайте.
Не заслужавам доверчивите ви сълзи.
Не ми обличайте бялата риза,
за да не ви напомня
как с нея бях,
когато изкачвахме
витата стълба по зидовете на облаците;
как от върха им, захласнати,
късахме с очите си звезди
и алени макове,
посадени с толкова обич в ливадите на небето;
как с гласовете си възвестявахме
колко много се обичаме;
как в захапа на устните
под краката ни
земята мълчеше…

И свещ
“за бог да прости”
не ми палете.
И цветята не хабете.
Не ръсете ковчега
“с лека пръст”.
И незаринат ме оставете!

След вас
черният гарван – моят нов идол –
да разказва на минувачите
лъжата,
че съм ви бил приятел.


СТАРЕЦЪТ

С очи броеше
                  стъпките си
по земята.
Отиваше в другия край
на площада.
…Дънер,
почернял от удар на гръмотевица.

Вдигнах очи към слънцето.
И отново закрачих бързо.

Сблъскахме се със стареца
под кулата
             на градския часовник.
Заби глава
             в гърдите ми.
Задържах го с ръце.
Изпъшка милият.
После заплака.
Помоли за прошка.
И без да ме погледне
отново заброи с очи
                    стъпките си
по земята.

По гласа познах
                    Учителят,
научил ме на азбуката.


МОЛИТВА

Пази ме, Боже, от заблудата
да живея, за да имам.
Дари ме, Боже, с надеждата:
другите да ме притежават…


ОБИЧАМ ТЕ

Такъв беше сънят:

Реката се задъхваше безумна
и шепнеше в сърцето ми:
“Единствен мой!…”
В очите ти виждах
звездния пожар
на цялото небе…

И затова
сега, във вихрушката от пепелина,
не искам, не искам, не искам
да имам тайна от теб.


НА БРЕГА

Уморен
денят гасне.
Чорлавият гребен на реката
прегръща поваления залез на слънцето.
В лодката къдрокосият рибар
потапя въдица
в последната усмивка на слънцето.

Сребърната длан
ни погалва за сън…