ГОРА

Илия Волен

Кравите сами се отбиха от пътя и колата заподскача по къртичините на кукурузището.
Гората се изправи срещу чича Божина; върхарите й неспокойно се размърдаха и зашепнаха; сякаш се готвеше до посрещне стопанина си.
Тих ветрец го погали. Чичо Божин спря на една полянка всред гората. Като отпъди добичетата да се поочешат у драките и да се наведат за някоя пo-зелена сламка, той се изправи и погълна с поглед гората. Сякаш не стоеше в бранището си сред дърветата, а - вкъщи сред челядта си. Прясната мека светлина нахлу в душата му.
Дигнала се е гора за чудо. С колко грижи, с колко обич я отгледа. Беше до колене сечина. Пролет, като се развиваше, листенцата й бяха сиви и меки; и когато ги свиеше човек в шепа, сякаш не свиваше вейки, в живо галено котенце. Колко често я спохождаше: на нивата ли отива - ще се отбие да я обиколи, от нива ли се връща- пак ще мине през нея: а понякога и в празник - ще рипне, та в гората, само зарад
нея. Пазеше я от добитък. Веднъж я завари побеляла от говедата на Иван.
Сурия. Като видя как я газят и чекнатъ, какъ преядат крехките филизи, разтрепера се, притъмня му и дигна ръка на Сурия. Сурият беше побойник и извади нож. Голям късмет има чичо Божин, та се зададоха хора по пътя.
Сечината се отдели от земята и като че стана по-рядка. Той чистеше трънето да я не усвойва, изсичаше драките, подкастряше я. Тя крепнеше и се дигаше.
Не се отглежда лесно гората. Толкова време се е изнизало оттогава, че сякаш тая сечина, тия грижи около нея не са били, а са видени насъне.
Чичо Божин стоеше сред гората, и не помръдваше, сякаш сам беше храст. По едно време се разшава, обгърна с поглед гората и срещна много тръни, чиито върхове биеха чак в клонака.
„Ех, Желязко, ех, магаре ти!” - залюля глава чичо Божин - „така си е. Чужда ръка не милее като своя, като се откъснеш от работата си, така е”.
Той пристъпи до колата, та окачи брадвата и изгледа дърветата, които бяха наобиколили полянката; едно от тях беше излязло по-напред. Чичо Божин го изгледа от върха до корена и тръгна срещу него: но още не пристигнал, сепнато се спря, очите му се уголемиха и не помръдваха.
Той виждаше като на сън едър мустакат мъж да стои под клоните на това дърво и да го гали по меката руса коса… Това беше едничкият спомен от баща му, който още на младото си време беше напуснал света. Чичо Божин прекрачи под дървото, постоя със затоплено сърце и отмина на друго. Но то пак му се видя, че по-нататък можа да влезе в работа, та и него остави. Третото дърво, под което се спря беше право като свещ, високо и стройно - клоните му захващаха по-нагоре, отколкото на другите. Тънък светлозелен лишей красеше сребърната му напукана кора, а долу главестият му дънер беше затоплен от гъст зелен мъх. Чичо Божин свали овлажнял поглед от клоните, протегнати като ръце, помилва го и продума: „Какъ да кайдисашъ да го отсечеш! За огън ли е това дърво. То е една хубост, само
да стоиш и да му се радваш… Ако ще цяла зима да мръзна на снега, пакъ не мога кайдиса да дигна брадва на него. Така си е”.
И следното дърво, което спря окото му, не отсече. Отдалече му се стори че, ще е добро за горене, но като дойде до него, видя му се и то право, високо; не искаше да признае дори, че не е така стройно, както първото, да го не обиди сякаш. По едно време, както му се любуваше, удари го гальовно с тила на брадвата. И като го удари, тоя си час изхвръкна птица от клоните и запляска с криле над гората, а мравките, които спокойно сновяха по кората му нагоре-надолу, се изпокриха в пукнатините. Чичо Божин дълго се смя с тих добродушен смях, а когато се наеме, откъсна се и от тоя храст. Напразно се озърта, напразно търси с поглед - нито едно дърво не взе очите му. Най-сетне реши да обиколи горната страна, където мястото беше по-гладко и можеше да го полъже някое дърво, макар че пък там му се видя много далече от колата. Но преди да тръгне, излезе на полянката, та надникна за кравите, да не би да се изгубят нанякъде и след като видя да се бялка гърба на едната между шубрака, отправи се нагоре. Слънцето светеше над сами върховете и сякаш вървеше заедно с него нагоре. Които от лъчите бяха успели да се промъкнат между клоните лежаха като изморени по земята и се жълтееха като огън.
Чичо Божин вървеше по светлината на един дълъг прав лъч. Под краката му сладко шумолеше шумата и сякаш не стъпваше по шума, а по памук - така му беше меко. Но дърва за сечене и по горния край не намери. Ако забележеше някое по-тънко дърво, думаше си: „Тънко е, ама я го виж, подгонило небето, То, младото, от него ти най-много очаквай. Така си е”.
И като казваше това, трепваше и боязливо се озърташе, сякаш се боеше от нечий укор. В долната страна на гората, откъм пътя, имаше суха локва, която през летните дъждовни дни се пълнеше. На нея често се отбиваше добитъкът да пие, а биволите си лягаха да се калят. И още когато гората беше сечена, шубраците около локвата все биваха огазени, все биваха изкаляни.
„Не е край - мислеше си чичо Божин -„да няма там някое сбутано дръвце. Се ще има”. И се отправи към локвата.
Като слизаше надолу и местеше поглед ту на една, ту на друга страна, не преставаше да се тюхка, че из цяла гора не може да прибере една кола дърва за огън.
„Видя ли как ще се върна с празна кола!” - взе да се бои той, и по устните му се залута плаха усмивка- ще се сказват с мене хората. Да беше излязъл ратаят, щеше да нахвърля колата за час и ще си стане, та хайде. Но нали трябваше плета да доизгради… Па и градината е на прелези и около нея ще се върти някой ден. Тръне ще иска да се насече и за нея”.
Когато мислеше за трънето, той усети, че некаква радост прошава в душата му; но от де идеше тя, каква беше - не можа да разбере. По-надолу срещна един храст, потънал в трънак, и отново взе да се ядосва на Желязка, че не ще да докара тръне за градината от тук да изчисти и гората, ами иска да иде на Рудината, защото е по-близо.
Още не излял яда си към Желязка, усети, че радостта отново се яви и пълнеше душата му. Но тоя път чичо Божин вече разбираше отде иде тя.
„Че защо? Може!”-усмихна се той - „така и така ще изгуби един ден да тръгне за тръне, ами да го закарам барем, аз, че ще си изчистя и гората. Той, какъвто е, току ще навири глава и ще поведе колата къмъ Рудината. Хе-хе, за гора излязъл, с търне се върнал. Не иде”.
Чичо Божин наближил вече локвата и през стволите така силно светеха шубраците около нея, така се златиха, че сякаш там беше паднало парче от слънцето. Той се забърза и излезе на видело. Около сухата напукана локва стърчаха драки с по два-три листа, а малко по-навътре, едно криво, гърбаво дърво сякаш се криеше с ниския си ръст между шубраците. Чичо Божин пристъпи до него. Като го гледаше, като гледаше и връстниците му наоколо, стройни и горди, дожаля му за младото сакато дърво и протегна ръка да го помилва:
„Мислиш, че само теб ли ще отсека?” - заговори му той с тих, мек глас - „няма, няма. Не бой се. Няма! Ами, та нали, който ме срещне, ще ми се смее на ума, като ме види, че тропам колата само за един труп. Не бой се, няма”.
Чичо Божин мръдна навътре и се наведе да сече тръне. Лъхна ветрец. Клоните се галеха един друг и весело си бърбореха, листата се къпеха и ликуваха в меката златиста светлина на есента. Над гората се бяха спрели тихи есенни облаци.
На другия ден Желязко излезе за дърва. С пристигането си той се хвана за брадвата и навлезе в гората да сече.
„У-у, че тъмно! Гора - гъста като тъмница. И влажно.”- потръпна той като разглеждаше наоколо си - слънце не е влизало в нея. Да ми е да се развъртя на два-три пъти, ще стане на поляна. И порасла. Кога е порасла такава голяма! Шумак беше като минах с дуловските говеда покрай нея. Едър шумак. И не усетих, кога порасте”.
Той плю на рлщете си, натисна шапка и замахна на първото дърво.
Излезе силен вятър, гората зарева и се огъна, сякаш бягаше нанякъде. Заскърцаха стволи, затракаха сухи клони, а от върхарите се порони клечотак. В полумрака на гъстата гора често святкаше между разлюляните върше синьото, студено небе.
Желязко беше свалил една поляна дървета; като ги и изкастри, нарами ги към колата.
„Мило му било - зъбеше се той, като изнасяше дърветата - домързяло го, пък мило му. Що да си бели раменцето човекът доде има чужд гръб. Я да няма кой - да видим мило ли ще ти е”! Насечената гора му се видя малко, та мина да гътне от долната страна още някое дърво.
„Тук, че е по-близко- спря се той пред първите дървета. - Онова там е по-криво. Нищо. Нарочно. Нека и хубавите да ги напече огънят. Само грозотията ли? Ха-ха-ха”!
Гърлестият му грапав смях удари гората.
„Той свърна по селата за жито и няма да се извие към село барем една седмица, пък аз утре ще ги нацепя всичките. Де ще види, де ще познае.”
Желязко дигна дървата и потегли за село. Кравите изпънаха гръб, колата заскърца под тежкия товар. Гората изоставаше все по-далече и по-далече. И сякаш не беше вече оная истинската жива гора, а изрисувана - върху мъртвия студен фон на небето.
Сама гора, само небе.

1939 г.