ТРЯБВАШ МИ, ВРЕМЕ

Драгомир Шопов

ТРЯБВАШ МИ, ВРЕМЕ

Имам да свърша много работа днес.
Да се срещна с времето,
което ми остава
и да му кажа, че то
ми е много нужно,
за да намеря думите
за едно ново стихотворение.
- А знаеш ли, време, че тези думи
са страшно упорити,
съпротивляват се,
имат своя логика и устойчивост,
не се подчиняват лесно
на чуждата воля.
Трябва ми време.
Трябваш ми, време,
колкото и малко да си
оттук нататък.
Но точно да кажа всичко това
и навън закрещяха
митингуващи хора,
запищяха полицейски коли,
захвърчаха камъни по парламента
и по партийни централи…
И моите думи
не можаха да преодолеят
ужасния шум
на недоволния ден.
Те си останаха в мен,
останаха в мен.
Дали ще им дойде времето?


СВЕТЕЩ ЧОВЕК

Тази вечер останах сам.
Съвсем сам. Беше късно
и на небето видях много звезди.
Какво ли би станало, си помислих,
ако можех да си хвана една,
да я сваля
и да я скрия под ризата?
Един поет някога беше извикал:
„Звездите са мои!”
Ако бях хванал една звезда
дали нямаше да засветя,
да стана светещ човек?
Да засветя, за да ме виждаш по-ясно,
в черното време, любов.
И да разбереш, може би,
че още съм ти нужен.
Боже Господи, нужен!
Нужен като един брадясал морски фар,
нужен като кръста
на близката черква,
нужен като високото осветление на стадиона,
нужен като пламъчето пред кандилото,
което съживява
аскетичното лице на мъченика Иисус.
Нужен като думите на едно мое стихотворение,
което не мога да ти кажа,
защото не помня
стиховете си наизуст.


ЕСЕНЕН МОТИВ

Подсказан ми от картина на художника
Георги Ковачев - Гришата

Оголени дървета. Късна есен.
Тежи небето като плач.
И бавно върху клоните надвесен
припада синкавия здрач.

Във него ще се приюти полето,
баирът, лепкавата кал
и само малка къщица ще свети
за някой пътник закъснял.

Там две дървета, облаци подпрели,
ще видят как звездите спят
и ще си шепнат тихо: Откъде ли
ще се покаже пак денят?

Кого да питат? - Няма никой. Чезне
във здрача този свят сънлив.
И всичко се превръща в страшна бездна,
и само дяволът е жив.

Той дълго в нервните души витае,
говори с черни думи в нас,
на бедния човек предрича края,
лишава силния от глас.

И все така. Зад неговото рамо
наднича Господ, но защо мълчи?
Нали на Господ вярваше ти, мамо,
и на добрите му очи?

Аз твоята икона още пазя,
кандилото й още в мен гори
и нямам във сърцето си омраза,
но търся думите добри.

Добрите думи в мойта есен късна
и в тях навярно съхранен
ще видя българина как възкръсва,
отново за живот роден.

Навън сега - оголени дървета,
достигнали небето чак.
Но скоро, скоро утрото ще светне
и спомен ще е този лепкав мрак.


СТАР СОФИЙСКИ ЕСЕНЕН ДВОР

Покривката на масата
е смачкана, паднала на земята.
Върху стола един ръждясал котлон
допълва картината на самотата,
обесена сякаш на черен, напукан клон.
И по пътеката вече никой не преминава.
Катинарът на вратата някак зловещо виси.
Какво пази?
Съсухрените цветя, тревата корава
или спомена за стопанина с бели коси?
Тук ли е? Жив ли е? Може би е заминал
някъде далече, в някой далечен град,
забравил напълно живота и своето минало,
забравил, че някога е бил млад…
Ах, някога!
Покривката на масата е виждала чаши с вино,
на стола е сядала една обичана жена.
И от небето високо, чисто и синьо
се е спускала светлина…
И са се радвали цветята щастливи,
когато той ги е поставял в красивата ваза.
Когато любовта е била жива
и живи думите, които мъжът е казал.
Аз се напрягам сега да ги чуя. Не мога.
Грохотът на времето всичко поглъща,
а дните са пълни с тъга и тревога
в живота ни -
стар двор с една полусъборена къща.


***

Не искам повече.
Получих нищо
и проста се оказа земната ми сметка.
На дни и спомени разнищен,
напускам вече свойта клетка
от истини, лъжи, измами,
от доноси, сплетни, любови…
Сега съм чужд на сълзи и на драми,
макар че някой ми подготвя нови.
Той няма да успее. Зная само
защо съм тук
и как човекът трябва да се бори.
Наивност ли? Прости ми, мамо,
след като зорко ме следиш отгоре.
Не искам повече.
Получих нищо.
И сметката ми се оказа точна.
Оплаквам аз живота си излишен.
Но съжалявам,
че не мога пак да го започна.