ОТ ЖИТЕЙСКИТЕ ИЗНЕНАДИ И ВНЕЗАПНОСТИ

Мария Бедрелиду-Кириакополу

превод: Мария Филипова-Хаджи

Един ден, към края на октомври – слънчев и златисто-червен от есента – в момент, когато фантазията ме беше грабнала и понесла в облаците на път за вкъщи, един конник премина като светкавица пред мен, препускайки от хълма и се спусна по надолнището. Заковах се втренчено, но успях да се възхитя на гордото му изражение. Беше офицер и изглеждаше много важен във военната си униформа и фуражка. Премина като видение. Картината пред очите ми беше невероятна. Останах изпълнена с удивление.
Пътят беше пуст. Влязох вкъщи, където цареше подтискаща атмосфера. По лицата на всички беше изписано озадачение, отчаяние, безнадеждност. Веднага разбрах, че зет ми, кръстника и други мъже са постъпили запас в казармата.
Конникът, когото видях преди малко, успял да уведоми военните.
Думата „война” витаеше над всеки от нас, но никой още не смееше да я произнесе. Най-накрая се чу: Италия ни обявила война! Дни наред внезапното и нежеланото щеше да се „вари на бавен огън”.
От 15 август, денят на Богородица, когато минираха контраторпилната „ЕЛЛИ” на о-в Тинос, фронтът се отвори в планините на Албания и не след дълго оглушаващи, повтарящи се бомбени взривове, излизащи като от утробата на земята, ни застрашаваха безмилостно. Преди да сме овладели положението, до нас достигнаха някакви звуци, някакви непознати шумове. Сирени – казаха. Бяха огромни, уродливи, черни гъби, които никнеха над кулите и покривите. (Може би, защото земята ще трябва за убитите.) От тогава по цялата земя не са спрели злите намерения на тези, които управляват света, все в тежест на народа. Кога за употреба на военна техника, кога за придобиване на черното злато, все злонамерено и предумишлено.
Още с воя на сирените подземието ни беше готово за скривалище и ни подслони. Мама идваше и се връщаше по няколко пъти, за да носи завивки, и сестрите ми постилаха сламени рогозки и килими върху пръстения под на подземието. За момента то се превърна в топла и уютна стая, където обаче, сякаш погребахме лудите си детски игри, безгрижието си, ентусиазма, идеалите, мечтите си. Чувствахме се отдалечени и отчуждени от живота. Деца и възрастни играехме клекнали върху чергата, в очакване на бомбардировките. Те не закъсняха. Запушвах си ушите, за да не чувам виковете на омъжената си сестра:
- Панайоти, къде си? Панайоти, ще те перне някой куршум и няма да те видя повече.
Когато започнаха бомбардировките – вече почувствахме,че войната не е само на фронта, съвсем близо до нас, над главите ни. Докато си поемем дъх – сирените отново завиха. Ту пресечено като аларма, ту продължително до край. Докато техниците се научат да управляват сирените, не можехме да различим кога свирят тревога и кога – отбой. Преди да сме успели да излезем от скривалището, хайде пак бягаме назад. Страх, сърцебиене, паника, суматоха. Доста по-късно научих от Йорго Ореопуло (вече като шеф на пенсионното), че той и съпругът ми, тогава шестнайсет годишни, са били поставени на отговорни места – един по един да се редуват на сирените с един полицай на стража, на всеки четвърт час, по даден знак, при сирената, установена на Бялата кула. Това беше естествено, щом всички мъже тогава бяха мобилизирани.
Всеки ден, всеки момент ние се молехме, четяхме статии от Библията и молитвените канони на Богородица, докато ги научихме наизуст.
Една нощ сънувах сън. Сутринта го разказах на мама:
„Над хоризонта, недалеч от Бялата кула, (която сега никак не е бяла, защото я замаскираха със зелена и кафява боя), малко над морето, там, където на небето се появява дъга от последните лъчи при залез слънце (не помня дали сънят ми беше цветен, или – чернобял, защото пък няма по-красив залез от този в Солун), че точно там, в отблясъка от светлината на теменужената привечер, пред върховете на заснежената Олимп, една гълъбица извиваше хоро със своите шест гълъбчета. Подредени в една линия след майка си, те се люлееха ритмично и пееха: „Едно, две, три, четири, пет, шест, седем – браво на добрите ни деца!”
После правят завой и отново се люлеят в танц, пеейки отначало: „Едно, две, три…”
Не зная мама как е изтълкувала съня ми, но го разказа на всички, а те после искаха да го чуят и от самата мен. Какво ли означаваше сънят ми според възрастните? Може би Господ ни закриля, като ни праща Светия дух, или защото сме добри деца и с толкова вяра се молим ден и нощ?
Възрастните непрекъснато ни поощряваха: „Молете се вие – невинни деца сте! Защото ние сме грешни.”
Чии грехове страдахме, всъщност? По-късно осъзнах, че картината, появила се в подсъзнанието ми, доказваше някои специални неща.
Със страх и агония, всички, които бяхме в импровизираното скривалище, се молехме и се надявахме на Богородица. По средата на една стена в подземието, беше закачена иконата й. Фенерчето от градината светеше ден и нощ като кандилце и осветяваше светия й образ. Светеше мястото, което вдъхновяваше за сила, сигурност и закрила.
„Ще позлатим иконата на Богородица, дето ни закриля!” – казваха някои и всички се съгласяваха. Само да премине лошото! А то – как дойде внезапно, в онзи ден! Една бомба падна у съседите. Като по чудо се спасиха семейство с три деца.
Малко преди да ни свали в скривалището, мама поглеждаше – ту през балкона, ту през прозорците – прелитащите вражески самолети. Къщата ни е на видно място и от нея се вижда цял Солун: плажа, морето, хоризонта, небето, къщите. Момчетата се въртяха край нея. Смели, мъжествени, всички заедно гледаха и установяваха мястото, където падаха бомбите. В един момент чухме мама да вика обезумяла: „Бързо всички долу! Над нас идват!” Едва успя да ни събере, по-скоро да набута всички ни в скривалището. Една ослепителна светлина и внезапен гръм разтърси къщата из основи, счупиха се прозорци, изхвръкнаха дървета заедно с корените, срутиха се гнезда и леговища на животни, тревожни птичи гласове, облаци прах… Последиците от цялата тази проклетия за нас бяха непоправими загуби.
„Кой определя, Господи, съдбата на хората?”
По-късно, когато мама разказваше тази случка, описателно я предаваше: „Джангърррр… паднаха всички прозорци.” С това озвучаване се добиваше пълна представа за цялата катастрофа на прозорци, остъклени тераси, стъклени врати и др. После залепиха кръстосани ленти по стъклата, за да ги предпазят колкото е възможно.
Мама казваше, че къщата ни е много стара. Строена е с тухла и половина и вар. Темелите й са дълбоки и каменни. Колкото до подземието, всички, които минаха да го определят за скривалище, решиха, че е удобно и единствено.
„Само да не ви падне вертикално отгоре” – казваха. За бомба ставаше дума. „Затова, не е лошо една циментова плоча да излеете” – съветваха ни.
Отгоре се намира кухнята и почти половината от огнището. Освен това, мангалите, които горят с въглища и на които готвим ядене, фурната за печене и другата фурна, която по изобретение на баща ми бе превърната в хладилница. Как ли? В дъното на фурната той постави една спираловидна тръба, единия й край минава през плочките на огнището, за да стигне до резервоар с вода. Другият край завършва с една чешмичка, от която точим студена вода. Върху спираловидната част на тръбата постави лед. Над леда – няколко рафта, върху които слагахме продукти за по-дълго съхранение. За щастие, другата половина от кухнята не се наложи да се залива с цимент, иначе щеше да загрози кухнята, но затова пък – сложиха чували с пясък.
Същото направиха и с прелеза на приземието, който граничи с двора. Ще кажете: „Какво ще стане, ако „не дай си Боже” в лош момент се запуши и другият изход?” Не питайте, забравихте ли? Забравихте ли Ангела-пазител на къщата ни? Макар че, за съжаление, хубавият ни двор и къщата сега бяха в ужасен вид.
Вечерите играехме на криеница. Криехме се от бомбите, от полицията и от… съседите. Затваряхме здраво капаците на прозорците, но не само това. Закачвахме отвътре тъмни, дебели одеала и някой излизаше да провери да не би да свети някоя пролука, та светлината да ни издаде. Криехме се вътре като мишки, защото животът така налагаше.
По-късно, пътувайки някъде през тъмни места, в различни градове или села, без да искам, отново си спомнях и преживявах тези тежки моменти от войната.
На кого дължим всичко това? (Недоразумението и въпросите на едно „мъдро” същество на земята, в епохата на 20-ти век, което не успява да хармонизира малкия си живот и което се стреми да осигури макроживот, обикаляйки планетите. Това не означава ли, че е по-трудно да внедриш мозък, дух, душа на хората, отколкото да насадиш математически уравнения в управляващия мозък? )
Бели кръстове върху червен фон „украсяват” покривите на болниците и други подобни учреждения. Така, прочее, бомбите да ги подминат и да паднат върху къщите, за да убият здравите хора, та тогава – ранени или осакатени – да отидат в болниците, сякаш за радост на белите кръстове.
Къщата ни, всъщност, се превърна в приют. Приятели и роднини от центъра на града се пресилиха от квартал „40 църкви” в нашата къща. Родителите ми са гостоприемни, любезни, чувствени и доверчиви – отворени за приятелство.
Заедно с другите, дойде и една непозната госпожа. Не успяхме дори да я опознаем – набързо я взеха децата й, да я положат на село, за да били всички заедно. В един момент тя беше излязла на балкона и се подпря на парапета, а той взе, че се откърти. Госпожата падна долу и не стана. Последните й думи бяха: „Да позлатите иконата на Света Богородица за „40-те църкви”.
След поредната бомбардировка пак ни обзе паника, възникна и кавга, та всички наскачаха. Да се махаме! Добре, да се махнем, но къде да отидем? Наоколо – никакви съседи. Жива душа не се мярка.
Единственият непреклонен беше баща ми. Не се мърдаше от кревата дори когато падаше бомба.
А никой не тръгваше сам. Само заедно със семейството. В един момент, гледам: голямата ми сестра коленичила до леглото на баща ми и го моли със сълзи на очи, да се съгласи да тръгнем. Почувствах бащината слабост от любовта към дъщерята, която отрасна с него, без майка си. С майка ми имаха само 14 години разлика. Добра е майка ми, но сестра ми, вече девойка, едра, метър и петдесет, как да приеме една мащеха, дето взема баща й. В епохата, в която живеем сега, други са нещата и събитията, които ни обкръжават.
Накрая, баща ми се съгласи да тръгне. Тогава мама извади едно сандъче от раклата и го подаде на втората ми сестра.
- Вземи тази кутия, поверявам ти я. Да я пазиш като очите си! Не я изпускай нито за миг от ръцете си!
Мисля, или може би съм сигурна, че това „кутийче” ни спаси по-късно от глада на окупацията, а също, спасихме и къщата си от алчността на черноборсаджиите.
Тръгнахме, някъде около трийсет човека, като хванахме пътя за планината Шейх Су. Натоварени – свръх сили. Малките – залепени в прегръдките на майките. Двете момчета – с велосипедите си, а върху тях – завързани одеала, кошници с храна за известно време, като за поход. Минахме лесно по гладкия път, който беше недалеч от нас и навлязохме в планината.
Започна да ръми. Лекият ветрец се усилваше и заедно със ситния дъждец ни блъскаше в лицата и голите ни крака. Изкачвахме се. Краката ни се преплитаха от копривата и храсти от жив плет. Зачервиха се, подуха се – заприличаха на маймунски. Дребна работа. Кой ти обръщаше внимание на това. Онова, което започна да става все по-трудно и непреодолимо, беше преминаването на планината. Откъде да минат велосипедите? Как да се придвижим всички – толкова натоварени? Изкачваме се, изкачваме се, а ни се струва, че все на едно място стоим. Силите ни напускаха. Започнахме да треперим от студ, малки деца хленчеха. Свирещият вятър в храстите, плачът на децата, обърканите разговори, викове – объркваха слуха. Сякаш чувахме чакали да вият и вълци да ни преследват. Изложени на непредвидими и неочаквани опасности, след малко щяхме да падаме един след друг. И баща ми изгуби спокойствие:
- Полудяхте ли всички? – започна да вика и да си скубе косите. – Защо не ме оставихте да си умра кротко на леглото?
Напусна шумотевицата и побягна назад.
- Георги, моля те, Георги, къде ни оставяш? – завика мама и ние, всичките деца, се разплакахме.
- Свато – провикна се силно сватя с прегракнал глас като на врана.
- Кир Георги – изписка и госпожа Катинуда, все едно, че го бяха притиснали и озорили с нещо.
След всичко това баща ми спря лудешкото си решение, което не беше и решение, а отчаян подтик да избегне досадните моменти, които изживявахме.
Чувствах се като ранена птичка, която ятото изоставя в хода на имиграцията си, защото не издържа полета. Челюстите ми трепереха, тялото – настръхнало под дебелото палто. Страхувах се дори да оставя на земята торбите, които ми дадоха да нося. Ръцете и краката ми бяха посинели. Но кой имаше куража да гледа такива „неотложни неща”? При положение, че всички изживяваха същото.
Изведнъж, гледаме пред нас – едно поточе, с циментово корито, по което течеше незначително количество вода, а над него – малко мостче, с ширина около два метра. Един по един се мушнахме отдолу. Оставяме товарите, въздишаме и се опитваме да се съвземем.
Жените се споразумяха – отделиха две завивки и ги метнаха върху перилата на моста, за да спрат течението на вятъра. Мъжете изкопаха наблизо малък ров и отбиха водата. Приготовления! За колко време?
Всеки си направи място. Дори джезвето се „надигна” в единия ъгъл. Нищожни, дребни удоволствия в очите, или в душите на „заблудените”. Само докато усетят миризмата на кафето и да отпият по две глътки от малките чашки.
И ето, пак се понесе воят на сирените и започва развоят на трагичната история на войната.
Армията ни „жъне лаври” в планините на Албания. От там навлиза в градовете и селата. Авиаторите ни (даже и днес) си играят игрите на небето, подгонвайки и обръщайки в бяг вражеските бомбардировачи, които за да олекнат и си тръгнат по-бързо, „насъскаха” бомбите ей така, „случайно, на късмет”. И къде мислите, че беше „късмета”? Горе, в планината, където с толкова мъки успяхме да стигнем, за да се спасим от тях. За наше щастие бомба не ни настигна. Нито отгоре, нито отстрани.
По-смелите са наблюдавали зрелището, та после разказваха разпалено: „как паднал парашутист, как се сгромолясал с грачене самолет и станал на пушек и пламъци, как се втурнали в бяг вражеските самолети…”
За съжаление, не са забелязали как ние тичахме през храстите, подгонени от страха си.
По-късно разпространиха, че уж италианските пилоти не са искали да убиват жени и деца, затова пускали бомбите в планината (А ние какво бяхме?), както в езерото на Крепостния замък. Какъв алтруизъм, наистина, по време на война, преследване, отбрана.
След ада, който преживяхме, се наложи още да останем в планината. После си събрахме бохчите и се върнахме вкъщи.