Борислав Ценов

НА МАМА

По мен тъгуваш.
И косите
сребреят все.
И ми е жал…
Аз рядко идвам,
рядко питам:
нима снегът ги е навял?

Не са туй снегове сияйни,
а сребърният топъл прах
на мойте пътища безкрайни
светлее привечер по тях….

1960

***
Равнина - като обич голяма.
Отмаляла от стъпки,
от гласове.

И виждам мама,
само мама
между ябълковите цветове.

1970

***
Нашите думи
вихрушката смеси,
както художникът
смесва боите.

Може би пак от пожарите сенни -
бавно, преди да угаснат в мъглите,
той позбавен мотив ще си вземе.
и с цветовете на всички сезони
ще дорисува във бъдеще време
своите думи.

И нашите спомени.

***
Думите като звезди изгасват.
Без тях съвсем ще се смрачи.
Заплетена в прощалните лъчи,
едничка
още дълго ще проблясва.

Коя е тази дума, оцеляла
под булото на сънен мрак?
Сред оглушителния грак
на другите -
дали е цяла?

Дали ще каже всичко и дали
след нея пак ще се развидели?
Или светът съвсем ще онемее…

А думата -
все пак
къде е?

ТРЕТИ ПЕТЛИ

По лула тютюн
запалиха комините.
С тежка кашлица
и дрезгав глас
скърцат бавно
през снега годините.

Отдалечават се,
отдалечават се

от нас…

***
Лъжата е толкова близо до нас:
ръка да протегне -
ще те улови.
Протегнеш ли ти доверчиво ръка -
тя ще избяга далеч,
при красивата истина.

А красивата истина
е красива лъжа.

***
Защо всички толкова искаме
да видим отблизо света.
Защо не разбираме
простата истина:

Отблизо е истинска
само смъртта.

***
Като птица страхлив,
доверчив като куче.

О, Господи,
още съм жив,
а нищо от теб
не научих.